Аз чувах да шуми Места тъй за първи път. Тъй тиха беше нощта и тъй странен тоя шум, че всичко сякаш се промени изведнъж: порасна и се изправи черната стена на гората, тъмна, страшна, очертанията на дърветата, отрупани с лиани, спуснали въжа надолу като от мачти, вземаха фантастичен вид: сякаш грамадни, черни кораби тежко се поклащаха в нощта, а водите на Места се бяха изпълнили с душите на удавници…
В такива минути дълго време се мълчи. И, помня, мина доста време, когато аз се съвзех и колкото можах по-спокойно, казах на Попето:
— Няма нищо. Реката е… реката шуми…
Аз виждам насълзените му очи, разбирам, че той иска да ме вярва, но не може. Но, покорен и търпелив, той остава зад мене на мястото си, изправен срещу черната стена на гората, окръжен от тайнствения шум на реката.
Нищо лошо не се случи, разбира се, и тая нощ. Но на другия ден Попето се връщаше в заставата с изпито и жълто като пръст лице и косите над слепите му очи сякаш още повече бяхл побелели. Той нямаше обичай да разказва за онова, което беше преживял през тия страшни нощи. Намесваше се между веселите групи на младите войници, слушаше новините и загледан в земята, обмисляше мълчаливо туй, което беше чул. Войната растеше и го обхващаше като някой страшен кошмар. И наместо да почива, както правеха всички след една нощна служба, той влизаше в стаята на опълченците, лягаше на леглото си и с кръстосани под главата си ръце и загледан в тавана, започваше да пее своите трогателни черковни тропари. А вечер, преди да си легне, дълго време се кръстеше и правеше смирени метани пред иконата…
Другият, Живко, нямаше тая чувствителност към околния свят. Човек би помислял, че той или не чувствуваше страхотията на войната, или я чувствуваше много по-силно от Попето, и то в такива размери, че изпадаше вече в едно душевно вцепеняване. Той живееше и постъпваше тъй, че неговото присъствие почти не се забелязваше, сякаш беше станал безплътен и неосезаем. Не приказваше, не му приказваха, не го виждаха нито кога излиза, нито кога влиза. Беше обут наистина в емении и стъпваше леко, но и без това се движеше съвсем тихо, като сянка. Кучетата не го лаеха, кадъните не бягаха от него, мнозина го срещаха, но някой не можеше да каже отде беше дошел или накъде беше заминал. Най-често той отиваше в гората, наблизо до заставата, и със своите тихи крачки и с дългото си палто виждаше се да ходи между редките стари дъбове. Или сядаше някъде и се печеше на слънцето, неподвижен, мълчалив, без да махне с ръка, без да поклати глава, сякаш превърнат на шубрак, заприличал на някой отсечен сух дънер, каквито стърчаха тук-таме из гората. И ставаше нещо чудно: черните скворци, с които беше пълна гората, не бягаха от Живка. Те подхвърчаха наблизо, подскачаха и премятаха дългите си опашки едва ли не в неговите нозе. Войниците забелязваха това и казваха, че Живко, който в заставата не продумваше ни дума, отивал в гората и приказвал с птичките. А някои, може би на шега, разказваха, че виждали черните скворци да кацат по раменете му.
Това можеше да бъде истина, можеше да бъде лъжа, но Живко беше най-простодушният и най-невинен човек от ония, които бяха грабнали пушките да се бият Нито от службата, нито от дисциплината, нито пък от чннопочитаннето той разбираше нещо. Дохождаше някога при мене и без да козирува, без да стои мирно, усмихваше се, гледаше ме като дете със сините си очи и казваше:
— Господин капетан! (А пък аз не бях дори и поручик.) Господин капетан, ке те молам да ме пушиш до дома. Сакам да видим децата. Я па ке си додам! Разбирам, че проси отпуска.
— Добре, Живко — казвам, — ще те пусна.
— Да си жив — усмихва се той, прави едно турско темане, обръща се и безшумно, като сянка, си отива.
След като веднъж Живко беше заловен, че беше заспал на поста си, и му бяха взели пушката, една невинна случка според него, и затова на заплашванията на Ефрем старшията, че ще бъде даден под съд и застрелян, той гледаше като на шега, оттогава насетне той наистина не беше даден под съд, но му потърсихме по-лека работа. Той стана сега почти несменяем часовой при вратата на заставата — голяма турска порта, при която, ако часовоят не беше нужен, то все пак беше нещо внушително. И Живко тъй свикна с новата си служба, че се съвзе, съживи се, даваше си понякога доста войнствен вид, макар и в тия случаи да засукваше нагоре само единия си мустак, а другия оставяше да виси надолу.
Един ден той стоеше на пост при портата, на другия си почиваше и тих, почти безплътен, като всякога, правеше своите разходки из гората, заобиколен от черните скворци. Но през това време, докато Живко стоеше на портата, ние разбрахме, че той страда от някаква чудновата болест.