Момиченцето продължаваше да плаче.
Те се сбогуваха със семейството на мисионера, тъй като мисис Симънс реши да изчакат стюардеса от космодрума. Олюлявайки се, Джоу и Алън слязоха от кораба, като се подкрепяха един друг.
— Не може да бъде само от гравитацията — запротестира Джоу. Стори й се, че краката й потънаха в невидими подвижни пясъци. — Аз понесох добре нормалното земно ускорение в центрофугата за физически преглед у дома — имам предвид Луна Сити. Чувствувам се зле от космическата болест.
Алън спря да се олюлява.
— Точно така. Не сме хапвали нищо от два дни.
— Алън, и ти ли не си ял нищо?
— Не. Не непрекъснато, така да се каже. А ти гладна ли си?
— Умирам от глад.
— Какво ще кажеш за една вечеря в Кийнс Шопхаус?
— Чудесно! О, Алън, най-после се върнахме у дома. — Сълзите й отново бликнаха.
Те мернаха семейство Симънс още веднъж, след като се спуснаха по Хъдсън Вали към Централната гара. Докато чакаха на багажния ръкав за чантата си, Джоу видя д-р Симънс да излиза тромаво от капсулата на съседния ръкав с дъщеря си на ръце, следван от жена си. Той спусна внимателно детето на пода. Глория застана за миг на треперещите си пълнички крачета и падна. Тя лежеше на пода и плачеше пронизително.
Един космонавт в униформа на щурман се спря и погледна детето със съжаление.
— Родена е на Луната, нали? — попита той.
— Да, сър, точно така — възпитанието на Симънс надви неприятностите му.
— Вдигнете я и я отнесете. Ще трябва отново да се учи да ходи. — Космонавтът поклати тъжно глава и отмина.
Симънс изглеждаше още по-обезпокоен. Той седна на земята до детето, без да го е грижа, че ще се изцапа.
Джоу се чувствуваше твърде слаба, за да се притече на помощ. Тя се огледа за Алън, но той беше зает — чантата им бе пристигнала. Тя беше в краката му и той понечи да я повдигне, при което неочаквано се почувствува безсилен. Чантата сякаш бе закована за пода. Алън знаеше какво има в нея — микрофилми и цветни филми, няколко сувенира, тоалетни принадлежности и разни дреболии — общо около петдесет фунта. Всичко това не можеше да бъде толкова тежко.
Оказа се, че може. Беше забравил колко тежат петдесет фунта на Земята.
— Носач, моля? — извика някой.
Беше слаб мъж с прошарена коса, но вдигна и понесе багажа с лекота.
— Насам, Джоу — извика Алън и последва носача. Чувствуваше се неловко. Носачът забави ход, за да се изравни с трудно движещия се Алън.
— Направо от Луната ли? — попита той.
— Ами да.
— Имате ли резервация?
— Не.
— Елате с мен. Имам един приятел, администратор в „Комодор“ — той ги заведе до плъзгащия се тротоар, а оттам до хотела.
Бяха твърде уморени, за да вечерят в ресторанта. Алън поръча да им донесат вечерята в стаята. След това Джоу заспа във ваната с гореща вода и той с голям труд я измъкна оттам. Приятно й бе да се чувствува олекнала във водата. Алън обаче успя да я убеди, че дунапрененият матрак не е по-малко удобен. Заспаха много рано.
Тя се събуди мъчително около четири часа сутринта.
— Алън! Алън! — извика.
— А! Какво има? — Ръката му потърси пипнешком ключа на лампата.
— Ах… като че нищо. Сънувах, че съм отново на кораба. Двигателите се бяха повредили. Алън, от какво е толкова задушно в стаята? Главата ми се цепи от болка.
— Хм? Не би трябвало да е задушно. В този хотел има климатична инсталация. — Той подуши въздуха. — И мен ме заболя главата — призна той.
— Добре де, направи нещо. Отвори прозореца!
Той стана, препъвайки се в леглото, потрепера, щом го лъхна въздухът отвън, и побърза да се мушне под завивките. Тъкмо се чудеше дали ще може да спи от грохота на града, който нахлуваше през отворения прозорец, когато жена му отново заговори:
— Алън?
— Да? Какво има?
— Мили, студено ми е. Може ли да се мушна при тебе?
— Разбира се.
Слънцето огря през прозореца — топло и приятно. Щом лъчите докоснаха очите му, той се събуди и видя, че жена му лежи будна до него.
— О, мили! Погледни! Синьо небе — ние сме у дома. Бях забравила колко е хубаво всичко това.
— Чудно хубаво е да се завърнеш у дома, така е. А ти как се чувствуваш?
— Много по-добре, а ти?
— Струва ми се добре — той отхвърли завивките.
Джоу изписка и ги дръпна отново.
— Не прави това!
— Защо!
— Послушното голямо момче на мама ще стане и ще затвори прозореца, а мама през това време ще остане под завивките.
— Добре, така да бъде.
Сега той вървеше по-леко от предишната вечер, но нямаше да е зле да се върне пак в леглото. Щом си легна, пред погледа му попадна телефонът.