— Обслужване по стаите!
— Какво ще поръчате! — запита в отговор един нежен контраалт.
— Портокалов сок и кафе за двама, по-силничко, шест не много препържени яйца и препечени филии. Изпратете също по един „Таймс“ и „Сатърди Ивнинг Пост“.
— Ще бъдете обслужени след десет минути.
— Благодаря.
Механизмът за доставка на поръчките иззвъня, докато той се бръснеше. Пое поръчката и сервира закуската на Джоу в леглото. След като закусиха, той остави настрани вестника и каза:
— Няма ли да оставиш най-сетне това списание?
— С удоволствие. Проклетото списание е толкова голямо и тежко, че едва го държа.
— Какво ли щеше да бъде, ако ти бяха изпратили постоянното издание от Луна Сити. Цената му щеше да е осем или девет пъти по-висока.
— Не ставай глупак. Какво си си наумил?
— Какво ще кажеш да се измъкнем от застоялия въздух на това гнезденце и да отидем да си купим дрехи?
— Оооох! Не! Няма да прекрача прага, облечена в този лунен костюм.
— Страхуваш се да не се зазяпват по тебе ли? Да не си решила да кокетничиш на тези години?
— Не, господи. Просто отказвам да излагам тялото си на хладния въздух, облечена само с шест унции найлон и чифт сандали. Първо искам някакви топли дрехи. — Тя придърпа завивките още по-нагоре.
— Идеалната жена-изследовател. Да не искаш да ни изпратят и шивачи в стаята?
— Не можем да си позволим това. Виж какво, ти и бездруго излизаш. Купи ми само някаква стара дрипа, стига да е топла.
— И друг път съм се опитвал да пазарувам вместо теб — заинати се Алън.
— Само този път, моля те! Изтичай до Сакс и ми купи една всекидневна синя вълнена рокля, десети номер и чифт найлонови чорапи.
— Добре де, добре.
— Ето това се казва сладур. Аз също няма да бездействувам. Имам километричен списък на хора, на които съм обещала да позвъня, да потърся или с които да обядвам.
Алън купи дрехи първо за себе си. Късите му панталони и фланелката топлеха колкото сламена шапка в снежна буря. Времето не беше толкова студено, а на слънце — дори приятно, но за човек, привикнал на температура не по-ниска от седемдесет и два градуса по Фаренхайт1, беше направо студено. Стараеше се да върви под земята или под покритата част на Пето авеню.
Подозираше, че му бяха продали неподходящи дрехи, в които изглеждаше груб и недодялан, но бяха топли. Бяха и тежки. Тежестта усилваше болката в гърдите и го принуждаваше да се движи още по-несигурно. Питаше се колко ли време ще му е необходимо, за да свикне със земното притегляне.
Една майчински настроена продавачка се погрижи за поръчката на Джоу и му продаде в добавка една топла пелерина. Той се отправи обратно към хотела, като се препъваше под тежестта на пакетите и напразно се опитваше да спре такси. Всички бяха така забързани! За малко да го събори някакъв юноша, който каза: „Отваряй си зъркелите, ковашки мех!“ и бързо отмина, преди Алън да успее да отговори. Прибра се с болки по цялото тяло и с мисълта за една гореща баня! Но тя така и му се размина — Джоу имаше посетителка.
— Мисис Епълбай, това е съпругът ми. Алън, това е майката на Ема Крейл.
— О, здравейте, докторе… или май трябва да кажа професоре?
— Просто мистър…
— … Когато чух, че сте в града, не се стърпях да дойда и науча всичко за моята бедна дъщеричка. Как е тя? Отслабнала ли е? Изглежда ли добре? Тези модерни момичета — колко пъти само съм й казвала, че трябва да излиза — аз се разхождам в парка всеки ден и вижте ме! Тя ми изпрати снимка, тук някъде е. Поне така ми се струва. Никак не изглежда добре, като недохранена. Тази изкуствена храна…
— Тя не яде изкуствена храна, мисис Епълбай.
— … трябва да е напълно невъзможно, сигурна съм. Да не говорим за вкуса. Какво казахте?
— Дъщеря ви не яде изкуствена храна — повтори Алън. — В Луна Сити имаме в изобилие пресни плодове и зеленчуци. Отглеждат се в завод, оборудван с климатична инсталация.
— Точно това казвам и аз. Признавам, че не мога да разбера как точно получавате храна на Луната с помощта на някакви си машинарии с климатична инсталация…
— В Луната, мисис Епълбай.
— … но това не може да бъде здравословно. Нашата климатична инсталация у дома непрекъснато се поврежда и от нея се разнасят чудовищни миризми. Просто не се издържа, драги мои. Само като си помисли човек, че не могат да направят такова просто малко съоръжение като климатичната инсталация, така че да… макар че вие, естествено, очаквате то да произвежда и изкуствена храна…
— Мисис Епълбай…
— Да, докторе? Какво казахте? Само не ми…