Алън почувствува как страните му пламват.
— Още веднъж ти благодаря, но… виждал ли си някога залата с Изглед към Земята в хотел „Лунно небе“?
— Не, но съм планирал такова пътешествие, когато събера пари, естествено.
— Там има и нощен клуб за тебе. Виждал ли си някога танцьор да подскача на тридесет стъпки височина и след това, падайки надолу, да се премята бавно? Опитвал ли си някога лунен коктейл? Виждал ли си как работи фокусник при слаба гравитация?
Джоу улови погледа му от другия край на стаята.
— Е, извини ме, старче, жена ми ме вика — каза той и се обърна, като подхвърли през рамо: — Между другото „Лунно небе“ не само че не е второразреден вертеп, но се препоръчва и от асоциацията „Дънкън Хайнс“.
Джоу бе силно пребледняла.
— Мили, трябва да ме изведеш оттук. Задушавам се. Наистина ми е зле.
— Готово.
Те се извиниха и излязоха.
Джоу се събуди вкочанена от студ, ето защо наеха такси право до къщата на село. Под тях се разстилаха ниски облаци, но над главите им времето беше хубаво. Слънцето и ленивото бръмчене на двигателите им възвърнаха отново радостта от завръщането.
— Получи се много смешно, Джоу — наруши мълчанието Алън. — Не би могла никога да ме склониш да се върна отново на Луната, а снощи улових, че с всяко отваряне на устата си защитавам лунните хора.
— Зная — кимна тя. — Честна дума, Алън, някои хора се държат така, като че ли Земята е плоска. Част от тях на практика не вярват в нищо, а другите до такава степен се придържат към реалното, че наистина не те разбират. Просто не зная кой от двата вида ме дразни повече.
Когато кацнаха, времето бе мъгливо, ала къщата бе почистена. Агентът бе стъкнал огън и бе заредил хладилника. Десет минути след приземяването на вертолета те пиеха горещ пунш и се разтоварваха от умората.
— Тук е хубаво — рече Алън, протягайки се. — Наистина е чудно хубаво да се завърнеш у дома.
— Ъъ, да, всичко е хубаво освен автострадата.
Новата скоростна автострада за товарни превози сега минаваше само на петдесет ярда от къщата. Те чуваха грохота на големите дизели, които поемаха по стръмното.
— Не й обръщай внимание на автострадата. Обърни й гръб и погледът ти ще падне право на гората.
Краката им попривикнаха към земното притегляне и те вече се наслаждаваха на къси разходки в гората. Бяха облагодетелствувани от дългото топло циганско лято. Жената, която чистеше, бе съвестна и мълчалива. Алън работеше върху резултатите от тригодишните изследвания и се подготвяше да започне работа върху книгата си. Джоу му помагаше в статистическата работа, наново се запознаваше с удоволствието да готви, мечтаеше и почиваше.
В деня на първия студ тоалетната отказа да работи.
Селският водопроводчик склони да дойде да я види на другия ден. До идването му те ползваха една обикновена малка постройка, останала от миналия век, която все още се крепеше зад купчината дърва. В нея гъмжеше от паяци и бе проветриво повече от необходимото.
Водопроводчикът не ги обнадежди.
— Нов септичен резервоар. Нова тръба. Струва си да вземете и нова апаратура. Ще струва около хиляда и петстотин — шестстотин долара. Трябва да изчисля точно колко.
— Много добре — каза му Алън. — Можете ли да започнете още днес?
Човекът се засмя.
— Добре разбирам, господине, че нямате представа как се намират материали и работници в днешно време. Започваме през пролетта, веднага щом се размрази почвата.
— Това е невъзможно, човече. Цената няма значение. Само го направете.
— Съжалявам, че не мога да ви услужа — сви рамене той. — Приятен ден.
Когато си отиде, Джоу избухна.
— Алън, той не поиска да ни помогне.
— Да, може би. Ще се опитам да намеря някой от Норуок или дори от града. Ти не можеш да газиш из снега до тази „Желязна лейди“ цяла зима.
— Надявам се да не се налага.
— Няма да се наложи. Ти вече изкара една настинка. — Той погледна мрачно към огъня. — Предполагам, че това е резултат от моето неуместно чувство за хумор.
— Как така?
— Известно ти е на какъв жесток присмех бяхме подложени, откакто се разчу, че сме били колонисти. Аз много-много не им обръщах внимание, но някои от подигравките ме измъчиха. Спомняш ли си, че миналата неделя отидох сам в селото?
— Да. И какво се случи?
— Те ме започнаха в бръснарницата. Отначало ги оставих да ме дразнят, но накрая чашата преля. Тогава започнах да говоря за Луната истински небивалици, като например за вакуумните червеи и за вкаменелия въздух. Мина известно време, преди да разберат, че ги подигравам, и когато разбраха, никой вече не се смееше. Нашият приятел, недодяланият инженер-хигиенист беше в тази група. Съжалявам.