Сега вече старата жена не можеше да остане повече в стаята. И влезе тихичко на двора и застана в сянката на кладенеца, за да дочака джуджето. До нея имаше и друг някой, чието любопитство се беше разпалило. Това беше котката. Тя се промъкна тихо и се спря до стената, на няколко стъпки от светлата ивица.
Двете дълго чакаха в студената мартенска нощ и бабата вече смяташе да се прибере, когато чу тропот по камъните и видя джуджето, което пак идваше. То и сега носеше и в двете си ръце по нещо, което мърдаше и писукаше. Пред очите на старата жена просветна. Тя разбра, че джуджето бе изтичало до лещака и сега носеше рожбите на катеричката, за да не умрат от глад.
Бабата стоеше тихо, за да не смути джуджето, което, изглежда, не я виждаше. То тъкмо се навеждаше, за да остави едното катериче на земята и да се покатери с другото до клетката, когато съгледа до себе си святкащите зелени очи на котката. Спря се безпомощно, с по едно катериче във всяка ръка.
После се обърна, почна да се озърта наоколо и забеляза бабата. Без да се колебае, то се приближи до нея и й подаде едното катериче.
Старата жена не искаше да се покаже недостойна за доверието, което й бе оказано. Тя се наведе, взе малкото и го държа, докато джуджето се качи с другото и после слезе да вземе и това, което й беше поверило.
Сутринта, когато всички в чифлика се събраха на закуска, бабата не можа да се въздържи и разказа какво бе видяла. Разбира се, всички й се присмяха, като казаха, че е сънувала: толкова рано напролет още нямало никакви катеричета.
Ала бабата беше съвсем сигурна и настоя да проверят в клетката. И наистина там, в стаичката, на постелката от листа лежаха четири малки полуголи и полуслепи катеричета по на два-три дни!
Когато видя малките, бащата каза:
— Както и да е станало това, едно е ясно: ние тук в чифлика сме постъпили така, че трябва да ни е срам и от животните, и от хората.
След това той взе катеричката и малките й от клетката и ги сложи в престилката на бабата.
— Сега иди в лещака и ги пусни на свобода! — каза й той. Това беше събитието, за което толкова много се говори и дори се писа във вестниците, но мнозина не искаха да повярват, защото не можеха да си обяснят как е възможно такова нещо.
Витшьовле
Събота, 26 март
Няколко дни по-късно се случи друго такова странно събитие. Ято диви гъски кацна една сутрин недалеч от големия чифлик Витшьовле на една нива в източно Сконе. В ятото имаше тринадесет обикновени сиви гъски и един бял гъсок, който носеше на гърба си малко хлапе с жълти кожени панталони, зелена жилетка и островърха бяла шапка.
Балтийско море беше наблизо и нивата, на която кацнаха дивите гъски, беше песъчлива, каквито са всички ниви край морския бряг. В тази област някога сигурно е имало подвижни пясъци, които е трябвало да се укрепяват, защото на много места се виждаха обширни изкуствени борови гори.
Дивите гъски вече пасяха, когато на нивата дойдоха две деца. Гъската, която стоеше на стража, веднага се вдигна във въздуха, като пляскаше криле, за да я чуе цялото ято, че има опасност. Всички диви гъски литнаха, само белият гъсок продължаваше да крачи спокойно. Като видя, че другите отлетяха, той вдигна глава и извика подире им: — Защо бягате от тях! Те са деца!
Хлапето, което гъсокът носеше на гърба си, седеше сега на една могилка на края на гората и люпеше борова шишарка, за да извади семената. Децата бяха толкова близо до него, че то не смееше да претича през нивата до белия гъсок. Само нададе предупредителен вик и бързо се мушна под едно голямо сухо листо.
Ала белият гъсок явно беше решил да не се плаши. Той продължаваше да крачи из нивата, без дори да поглежда какво правят децата. А те се отбиха от пътеката, тръгнаха през нивата и вече го наближаваха. Когато гъсокът най-после се озърна, те бяха вече съвсем близо и той толкова се смути и обърка, че не се сети да отлети, а почна да тича пред тях. Децата се спуснаха подире му, вкараха го в един ров и там го хванаха. По-голямото го взе под мишница и го понесе нанякъде.