Но колкото момчето се зарадва в началото, когато дивата гъска заговори, толкова то се натъжи, когато тя завърши речта си. Не каза нито дума, само се извърна и заплака.
— Какво значи това? — възкликна Ака. — Ти като че ли си очаквал да чуеш от мен нещо много по-добро от това, което ти предлагам сега?
Но момчето си мислеше за безгрижно прекараните дни, за веселите шеги, за приключенията и волния живот, за летенето високо над земята — за всичко онова, което щеше сега да загуби! И то заплака още по-горко. — Не искам да стана човек — каза то. — Искам да дойда с вас в Лапландия.
— Но трябва да ти кажа нещо — отвърна Ака. — Джуджето е много опърничаво и ме е страх, че ако сега не се възползуваш от благоволението му, втори път мъчно ще го омилостивиш.
Странно беше наистина, но през целия си живот това момче не беше се привързало към никого. Не беше обичало нито баща си, нито майка си, нито своя учител, нито съучениците си, нито момчетата от съседните чифлици. Всичко, което те го караха да прави — да играе, или да работи, — го отегчаваше. Ето защо сега никой не му липсваше, за никого не жалеше.
Единствените деца, с които горе-долу се разбираше, бяха момиченцето Оса и малкият Мац. И те като него пасяха гъски по нивите, Но дали сега тъгуваше поне за тях? Не, съвсем не!
— Не искам да стана човек! — ревеше момчето, — Искам да дойда е вас в Лапландия. Затова се държах добре цяла седмица.
— Няма да ти забраня да дойдеш с нас, щом искаш — каза Ака, — но първо си помисли, не е ли по-добре да се върнеш в къщи? По-късно може да съжаляваш за това.
— Не — отговори момчето, — няма за какво да съжалявам. Никъде не ми е било така добре, както при вас.
— Добре тогава, нека бъде, както ти искаш — каза Ака.
— Благодаря! — отвърна момчето и заплака от радост така, както преди беше плакало от мъка.
IV
Къщата Глиминге
Черни плъхове и сиви плъхове
В югоизточна Сконе, недалеч от морето, има стар, прастар замък, наречен къщата Глиминге. Това е една висока, голяма и здрава каменна постройка сред равнината, която се вижда от десетки километри. Макар да е само на четири етажа, тя е толкова огромна, че най-обикновената къща в същото имение изглежда до нея като малка детска играчка.
Голямата каменна сграда е с такива дебели външни и вътрешни стени и сводове, че вътре почти няма място за нищо друго. Стълбите и коридорите й са тесни, а стаите — малко. За да бъдат здрави стените, в горните етажи са правени малко прозорци, а в долните изобщо няма — виждат се само тесни отвори за светлината. В някогашните времена на постоянни войни хората се чувствували в безопасност затворени в подобна голяма и здрава къща, също така, както сега, през лютата зима, се чувствуват защитени, сгушени в топла шуба. Но дошло добро мирно време и те не искали вече да живеят в мрачните и студени каменни зали на стария замък. Изоставили голямата къща Глиминге и се преселили в светли и просторни жилища.
По времето, когато Нилс Холгерсон скиташе с дивите гъски, в Глиминге не живееха вече хора, но обитатели съвсем не му липсваха. На покрива, в едно голямо гнездо, всяко лято се настаняваха двойка щъркели, на тавана живееха две кукумявки, в коридорите висяха прилепи, на огнището в кухнята, се беше наместила една стара котка, а долу, в зимника, от незапомнени стари времена беше пълно със стотици плъхове от черната порода.
Между другите животни плъховете не са на много голяма почит, но черните плъхове от Глиминге правеха изключение. За тях винаги бе говореше с уважение, защото бяха проявили голяма храброст в борбата със своите неприятели и голяма издръжливост при сполетелите ги нещастия. Те принадлежаха към едно многобройно и силно племе плъхове, което сега бе на изчезване. Дълги години черните плъхове бяха владели Сконе и цялата страна. Имаше ги по всички зимници и тавани, хамбари и плевни, складове и фурни, обори и конюшни, черкви и замъци, спиртоварни и воденици; обитаваха всички постройки на хората, но сега ги гонеха отвсякъде и бяха почти унищожени. Само в някои необитаеми места можеше все още да се срещне някой и друг плъх, но никъде нямаше толкова много, колкото в Глиминге.
Когато известен вид животни е на изчезване, за това обикновено са виновни хората. В случая обаче не беше така. То се знае, хората бяха воювали с черните плъхове, но не можаха да ги унищожат. Победило ги беше едно племе от техния род — сивите плъхове.
Тези сиви плъхове не живееха в страната от незапомнени времена като черните плъхове. Те произхождаха от няколко бедни преселници, слезли преди стотина години от един кораб от Любек в пристанището на Малмьо. Това бяха бездомни, полумъртви от глад нещастници. Живееха в самото пристанище, плуваха между коловете в пристаните и се хранеха с отпадъци, изхвърляни във водата. Те никога не се осмеляваха да се мярнат в града, където владееха черните плъхове.