Но малко по малко броят им нарасна. Те станаха по-смели. Отначало се заселиха в няколко запустели, изоставени стари къщи, които черните плъхове бяха напуснали. Храна намираха из канавките и по бунищата и се задоволяваха с такива отпадъци, до които черните плъхове не се и докосваха. Бяха издръжливи, невзискателни и безстрашни и за няколко години се почувствуваха така силни, че решиха да изгонят черните плъхове от Малмьо. Отнеха им таваните, зимниците и складовете, умориха ги от глад или ги изпохапаха до смърт, защото битките никак не ги плашеха.
След като завзеха Малмьо, сивите плъхове тръгнаха на малки и големи стада да превземат цялата страна. Просто необяснимо е защо черните плъхове не се вдигнаха на голям, общ поход, за да ги унищожат, докато бяха още малко. Ала те бяха много уверени в превъзходството си и никак не можеха да допуснат, че ще го загубят. Седяха си спокойно в именията, а през това време сивите плъхове им отнемаха чифлик след чифлик, село след село, град след град. Уморяваха ги от глад, изгонваха ги, унищожаваха ги. В Сконе черните плъхове можаха да се задържат само в Глиминге.
Стените на старата каменна къща бяха толкова сигурни и в тях имаше толкова малко миши проходи, та черните плъхове успяха да ги защитят и да попречат на сивите да се вмъкнат вътре. Борбата между нападатели и защитници се водеше вече години наред, всяка нощ, но черните плъхове стояха неотлъчно на пост и воюваха, презирайки смъртта. И благодарение на масивната стара къща винаги побеждаваха.
Трябва да се признае, че докато те бяха силни, всички други живи същества ги мразеха, така както мразят сега сивите плъхове. И с пълно право. Черните плъхове нападаха беззащитните, оковани пленници и ги измъчваха, ядяха труповете им, измъкваха последната ряпа от килера на бедняка, изгризваха краката на спящите гъски, крадяха яйцата и малките пиленца на кокошките, правеха хиляди пакости. Но откак ги беше постигнало това нещастие, всичко като че ли бе забравено. Сега само се възхищаваха на малкото оцелели представители на племето, които бяха издържали тъй дълга съпротива срещу враговете.
Сивите плъхове продължаваха борбата в имението Глиминге и околността му, като използуваха всеки удобен случай да превземат замъка. Човек би предположил, че сега, след като завладяха цялата страна, те ще оставят на мира малкото вече на брой плъхове в Глиминге. Но те съвсем нямаха такова намерение. Обикновено казваха, че за тях било въпрос на чест да сразят черните плъхове. Ала за всеки, който познаваше сивите плъхове, беше ясно, че те го правят само защото хората бяха превърнали Глиминге в склад за жито и че няма да се успокоят, докато не го завземат.
Щъркелът
Понеделник, 28 март
Една ранна сутрин дивите гъски, които спяха на леда на езерото Вомб, се разбудиха от силни викове над тях.
— Трироп! Трироп! — викаше някой. — Жеравът Трианут изпраща много поздрави на дивата гъска Ака и на ятото й. Утре е денят на големия танц на жеравите на планината Кула.
Ака веднага проточи шия нагоре и отговори:
— Благодаря и много поздрави! Благодаря и много поздрави! После жеравите отлетяха, но дивите гъски дълго ги чуваха да викат над всяка ливада и над всяко хълмче в гората:
— Трианут ви изпраща много поздрави. Утре е денят на големия танц на жеравите на планината Кула.
Дивите гъски много се зарадваха на тази покана.
— Щастлив си — казваха те на белия гъсок, — че ще можеш да присъствуващ на големия танц на жеравите.
— Толкова ли е интересно да се гледа как танцуват жеравите? — питаше гъсокът.
— Такова нещо дори не си и сънувал — отвръщаха дивите гъски.
— Сега трябва да помислим какво да правим утре с Палечко, за да не го сполети някоя беда, като отидем на планината Кула — каза Ака.
— Палечко не бива да остава сам — обади се гъсокът. — Ако жеравите не му позволят да гледа танца им, аз ще остана при него.
— Досега никакъв човек не е присъствувал на срещата на животните на планината Кула — каза Ака — и аз не смея да взема Палечко с нас. Но има още време да поприказваме за това. Сега най-напред трябва да помислим за храна.
С това Ака даде знак за излитане. И този ден заради лисицата Смире тя потърси пасбище надалеч и кацна чак в блатистите ливади южно от къщата Глиминге.
Целия ден момчето седя на брега на едно езерце и свири на тръстикова пищялка. Беше му-криво, че няма да види танца на жеравите и не размени и думица нито с гъсока, нито с другите гъски.