Острият, пронизителен звук на свирката се чу отново и сега се случи нещо странно. Първо един плъх, след него втори, после цяла група наскачаха от купа жито, където се бяха покатерили, и се втурнаха по най-късия път надолу към зимника, за да се измъкнат от къщата. Но вътре имаше все още много сиви плъхове. Те си мислеха колко усилия им струваше превземането на Глиминге и не им се искаше да го изоставят. Обаче звуците на свирката, долитащи до тях, сякаш ги притегляха и те трябваше да им се подчинят. С див устрем се спуснаха сивите плъхове от купищата жито и хукнаха през тесните ходове в стените, като се премятаха един през друг в желанието си да излязат по-скоро навън.
Едно малко хлапе седеше сред двора и надуваше свирка. Около него имаше вече цял кръг плъхове, които го слушаха прехласнати и омаяни, и всеки миг прииждаха все нови и нови. По едно време то махна свирката от устата си само за секунда, за да може да се оплези на плъховете, и тогава те изглеждаха готови да се нахвърлят върху него и да го разкъсат. Ала щом то засвири, те отново изпаднаха под властта му.
Хлапето надува свирката, докато измъкна всички сиви плъхове от къщата Глиминге. Тогава то бавно пресече двора и тръгна по пътя. Сивите плъхове го последваха, защото звуците на тази свирка така ги привличаха, че те не можеха да им устоят.
Хлапето вървеше пред тях и ги мамеше след себе си по пътя към Валбю. То обикаляше и криволичеше, превеждаше ги през плетове и ровове и накъдето и да кривнеше, те го следваха. То надуваше непрекъснато свирката, която на пръв поглед приличаше на рог, но беше толкова малка, че днес едва ли може да се срещне животно с такива малки рогчета на главата си. Никой не знаеше кой я е направил. Кукумявката Фламеа я била намерила в една ниша в камбанарията на Лундската катедрала. Показала я на гарвана Батаки и те двамата решили, че тя е от онези свирки, които хората някога са правели, за да имат чрез тях власт над плъховете и мишките. Гарванът беше приятел на Ака и от него тя знаеше, че Фламеа притежава такова съкровище.
И наистина плъховете не можеха да устоят на звуците на свирката. Момчето вървеше напред и свиреше, а звездите трепкаха на небето. Плъховете неотлъчно го следваха. То все още свиреше и когато взе да се развиделява, свиреше и когато изгря слънцето и цялото стадо сиви плъхове продължаваше да го следва, отдалечавайки се все повече и повече от големия, пълен с жито таван на къщата Глиминге.
V
Големият танц на жеравите на планината Кула
Вторник, 29 март
Трябва да се признае, че в Сконе има много хубави постройки, но на нито една от тях стените не са тъй красиви, както стените на старата планина Кула.
Планината Кула е ниска и дълга. Тя съвсем не е някаква голяма и внушителна планина. По широкото й било се виждат гори, ниви и тук-таме обрасли с бурен поляни. На места се издигат покрити с храсталаци хълмове и голи скали. Най-високата й част не е особено красива; прилича на всички други планински височини в Сконе.
Когато човек върви по билото на планината, не може да не изпита известно разочарование. Но ако случайно се отбие от пътя, достигне склоновете и погледне надолу, изведнъж пред очите му ще се открият такива прекрасни неща, че няма да знае на какво първо да спре поглед. Планината Кула не е обкръжена с равнини и долини като другите планини, а се е вдала навътре в морето. В подножието й няма нито една ивичка земя, която да я защищава от морските вълни; те стигат чак до склоновете й и могат да ги рушат и да им придават разни причудливи форми.
Така морето и неговият помощник — вятърът, са изваяли най-разнообразно склоновете на планината. Тук има тесни, дълбоко врязани пукнатини и черни, остри скали, полирани от камшика на вятъра. Има изолирани колони, издигащи се направо от водата, и тъмни пещери с тесни ходове. Има отвесни голи стени и бухнали, обрасли в зеленина възвишения. Има малки полуостровчета и тихи заливчета с дребни заоблени камъни, които шумно се търкалят напред-назад при всеки тласък на вълните. Има величествени портали от скали, извили свод над водата; остри камъни, пръскани постоянно от бяла пяна, и други, които се оглеждат в чернозелената, вечно спокойна вода. Има огромни котли, издълбани в скалите, и бездънни пукнатини, примамващи пътника към недрата на планината чак до пещерата на господаря на Кула.
И отгоре додолу по тези пукнатини и скали се преплитат храсти и се увиват пълзящи растения. Тук растат и дървета, но поради силния вятър те е трябвало да се превият ниско, като пълзящите растения, за да се задържат по стръмнините. Дъбовете са полегнали върху земята и короните им се сплитат отгоре като гъст свод, а нискорасли буки се гушат в цепнатините като големи шатри от листа.