Такъв копнеж към недостижимото, към неизвестното животните изпитваха само веднъж в годината — в деня на големия танц на жеравите.
VI
Дъждът
Сряда, 30 март
Това беше първият дъждовен ден, откакто пътуваха. Докато гъските почиваха край езерото Вомб, времето беше хубаво, но в деня, когато поеха на север, заваля и момчето часове наред трябваше да се свива върху гърба на гъсока, измокрено до кости и треперещо от студ.
Сутринта, когато отлетяха, беше ясно и спокойно. Плавно и без да бързат, дивите гъски се издигнаха високо във въздуха, в строен ред. Ака летеше напред, а останалите — в остър ъгъл зад нея. Нямаха време да се задяват с животните, които виждаха на земята, но тъй като не можеха съвсем да мълчат, непрекъснато подвикваха в такт с махането на крилете обичайния си зов:
— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм.
Всички взимаха участие в това еднообразно викане, което прекъсваха само от време на време, за да покажат на белия гъсок насочващите ги при летенето им знаци. При сегашното им пътуване тези знаци бяха редките хълмчета по платото Линдерьод, чифликът Овесхолм, камбанарията на Кристианстад, кралският имот Бекаскуг на тесния провлак между езерата Опмана и Ивьо и стръмните склонове на Руската планина.
Пътуването беше отегчително и ето защо задалите се дъждовни облаци се сториха на момчето истинско развлечение. Когато по-рано наблюдаваше тия облаци от земята, те му изглеждаха сиви и скучни. Но съвсем друго нещо беше да си горе между тях! Сега то ясно виждаше, че облаците са грамадни коли, возещи по небето огромен товар. Някои от тях караха големи сиви чували, други — бъчви, които можеха да поберат цялото езеро, трети караха големи котли и шишета, натрупани едни върху други. Когато се събраха толкова коли, че изпълниха цялото небесно пространство, те, сякаш по даден знак, изведнъж започнаха да изливат върху земята водата на всичките котли, бъчви, шишета и чували.
Щом плисна първият пролетен дъжд, малките птички из храсталаците и поляните така силно се разцвърчаха от радост, че момчето върху гърба на гъсока подскочи уплашено.
— Ето го дъжда! Дъждът ще ни докара пролетта. Пролетта ще ни донесе цветя и зелени листа, зелените листа и цветята — личинки и буболечки; личинките и буболечките ще ни донесат храна. Няма по-хубаво нещо на света от обилната и вкусна храна! — пееха птичките.
Дивите гъски също се зарадваха на дъжда, който щеше да събуди растенията от зимния им сън и да разчупи ледената кора на езерата. Те вече не можеха да летят спокойно както досега и почнаха да подвикват весело надолу към земята.
Като летяха над големите картофени ниви край Кристианстад, още голи и черни, те викаха:
— Хайде, събуждайте се и давайте своите плодове! Идва тази, която няма да ви остави повече да спите. Стига сте мързелували!
А на хората, които бързаха да се скрият от дъжда, те с укор подвикваха:
— Какво сте се разбягали? Не виждате ли, че валят хлябове и краваи? Хлябове й краваи!
Един голям, плътен облак се движеше бързо на север, по петите на гъските. Те, изглежда, си въобразяваха, че го влачат подире си и зърнеха ли долу някоя голяма градина, викаха гордо:
— Пристигаме с анемони, пристигаме с рози, с ябълкови цветове и вишневи пъпки! Пристигаме с грах и боб, с цвекло и зеле! Който иска, да си вземе! Който иска, да си вземе!
Тъй викаха гъските, когато започна да вали дъжд, и всички му се радваха. Но като продължи да вали целия следобед, гъските изгубиха търпение и почнаха да викат на зажаднелите гори около езерото Ивьо:
— Не ви ли стига вече? Не ви ли стига вече?
Небето се забули със сива пелена, капките падаха по крилете на гъските и през намаслените им пера почнаха да проникват чак до кожата. Земята се криеше под завеса от дъжд; езера, планини, гори — всичко се бе сляло в едно и знаците, които ги ориентираха, не можеха вече да се различават. Пътуването ставаше все по-бавно, веселите провиквания затихнаха.