— Чивит, чивит! Върна ли се вече, кукумявко? Как прекара в чуждите страни?
— Благодаря, кукумявко! Добре прекарах — отвърна първата. — А при вас случило ли се е нещо необикновено, докато ме нямаше?
— Тук в Блекинге нищо не се е случило, кукумявко, но в Сконе едно момче било превърнато в джудже, мъничко колкото катеричка, и после отлетяло за Лапландия с една домашна гъска.
— Каква новина, каква новина! Ами не може ли то пак да стане човек, кукумявко? Кажи, никога ли няма да стане пак човек?
— Това е тайна, кукумявко, но на тебе ще я кажа. Джуджето казало, че ако момчето бди над домашния гъсок и му помогне да се върне здрав и читав в къщи и ако…
— И какво Още, кукумявко? Какво? Какво?
— Хайде да отидем на камбанарията, кукумявко. Там ще научиш всичко! Страх ме е да не би някой на улицата да ни подслушва.
И двете кукумявки отлетяха, а момчето хвърли от радост шапчицата си високо във въздуха.
— Ако бдя над гъсока и му помогна да се върне здрав и читав в къщи, пак ще стана човек! Ура! Ура! Пак ще стана човек!
То така се развика, че просто беше чудно как не го чуха в къщата, и хукна, колкото му държаха краката, към мокрото тресавище при дивите гъски.
VII
Стълбата с трите стъпала
Четвъртък, 31 март
На другия ден гъските се готвеха да отлетят на север през областта Албу за Смоланд. Изпратиха Юкси и Какси да видят какво е положението там. Когато се върнаха, те съобщиха, че водата е още замръзнала и че земята е покрита със сняг.
— Тогава по-добре да останем тук! — казаха дивите гъски. — Как ще пътуваме през страна, в която няма нито вода, нито паша?
— Ако останем тук, може би ще трябва да чакаме цял месец — възрази Ака. — По-добре да отлетим на изток, през Блекинге, и да се опитаме после да стигнем в Смоланд през областта Мьоре, дето пролетта настъпва рано, защото е близо до морето.
И така, на другия ден момчето вече пътуваше над Блекинге. Сега, когато нощта бе минала и бе светло, то пак си беше върнало доброто настроение и не можеше да разбере какво го бе прихванало предишната вечер. Вече и не мислеше да се отказва от пътуването и от живота сред природата.
Над Блекинге поройният дъжд се стелеше като гъста мрежа водни капки и момчето не виждаше какво има долу. „Дали земята, над която летим, е хубава или лоша?“ — питаше се то и се мъчеше да си спомни какво бе учило за тази област в училище. Но напразно напрягаше паметта си — то никога не си беше учило уроците както трябва.
И изведнъж се пренесе в училището. Децата седят на малките чинове и вдигат ръка, учителят се е изправил недоволен на катедрата, а то самото стои пред картата и трябва да отговаря на някакъв въпрос за Блекинге, но не може да каже нито дума. Лицето на учителя става все по-мрачно и по-мрачно и на момчето се струва, че учителят държи много повече на географията, отколкото на другите предмети. Ето сега той слиза от катедрата, взема показалката от момчето и го изпраща да си седне на мястото. „Тая работа няма да свърши добре“ — беше си помислило тогава момчето.
Но учителят отива до прозореца и гледа малко навън, като си подсвирква тихичко. После се връща на катедрата и казва, че ще им разправи нещо за Блекинге. И онова, което той разказа, беше толкова интересно, че момчето се беше заслушало и бе запомнило всяка дума.
— Смоланд може да се оприличи на една висока къща с борове на покрива — каза учителят, — за която води широка стълба с три големи стъпала. Тази стълба именно се нарича Блекинге.
Стълбата Блекинге е доста висока. Тя се простира на осемдесет километра широчина пред къщата Смоланд и ако някой иска да слезе по нея до Балтийско море, трябва да измине четиридесет километра.
Отдавна, много отдавна е направена тази стълба. Години са изминали, откакто е било издялано от камък първото равно и гладко стъпало, с което е сложено началото на удобен път между Смоланд и Балтийско море.
Понеже стълбата е толкова стара, тя вече няма, разбира се, онзи вид, който е и гала като нова. Не се знае дали по онова време много са се интересували от такива работи, но при нейните огромни размери никоя метла не е могла да я държи чиста. След години по нея поникнали мъх и лишеи, есенният вятър довличал изсъхнали треви и листа, а пролетните потоци я засипвали с чакъл. И тъй като всичко това си оставало там, малко по малко върху стълбата се натрупала толкова много пръст, че в нея могли да пуснат корени не само треви и бурени, а дори храсти и големи дървета.
Но между трите стъпала сега има голяма разлика. Най-горното, което е най-близо до Смоланд, е покрито в по-голямата си част с постна пръст и ситни камъчета. Там растат само брези, диви череши и ели, които издържат на студ и не са толкова придирчиви. Най-ясно се разбира колко бедна е тази местност, като се види колко малки са нивите, извоювани от гората, какви малки къщички си строят хората и колко нарядко са черквите.