Това място не беше достъпно за никакви лисици и момчето си каза, че би могло поне тази нощ да се сгуши под крилото на гъсока. Нямаше да е лошо да поспи малко, за да може да разгледа добре корабостроителниците и корабите, когато се съмне.
Колкото и да е чудно, но то не можа да дочака до сутринта, за да разгледа корабите. Едва ли бе спало и пет минути, когато се измъкна изпод крилото на гъсока и се спуска по жицата на гръмоотвода и по водосточните тръби на земята.
Скоро се намери на големия площад пред черквата. Площадът беше постлан с калдъръм и то вървеше по него така трудно, както големите хора вървят през неравна ливада. Който е свикнал да живее на село, сред природата, винаги се плаши, когато дойде в град с високи къщи и широки прави улици, където всеки може да го види. Това чувствуваше сега и момчето. То стоеше на големия площад в Карлскруна, гледаше Немската черква, Градския съвет и катедралата, от която току-що бе слязло, и съжаляваше, че не е горе на камбанарията при гъските.
За щастие площадът беше съвсем пуст. Нямаше жива душа освен една статуя на висок пиедестал. Момчето дълго разглежда статуята, която представляваше едър груб мъж с триъгълна шапка, дълго палто, панталони до коленете и груби обувки, и се питаше кой ли ще е този човек. Той държеше дълга тояга в ръка и изглеждаше, сякаш ей сега ще заудря с нея, защото имаше ужасно сърдито лице с голям орлов нос и грозна уста.
— Какво ли търси тук това страшилище? — каза най-после момчето.
Никога досега то не се беше чувствувало толкова дребно и жалко. И за да си даде кураж, отправи няколко предизвикателни думи. После престана да мисли за статуята и тръгна по една широка улица, която водеше надолу към морето.
Не след дълго чу подире си стъпки. Зад него някой пристъпяше тежко по калдъръма и почукваше с тояга. Като че ли едрият бронзов човек от площада беше тръгнал да се разхожда.
Докато тичаше надолу по улицата, момчето се вслушваше в стъпките и в него растеше убеждението, че това е бронзовият човек. Земята трепереше, къщите се тресяха. Толкова тежко можеше да върви само той и момчето се изплаши, като си спомни какво бе изрекло преди малко. Не смееше дори Да обърне глава, за да провери наистина ли е той.
„Може би се разхожда просто за удоволствие — каза си то. — Едва ли ми се е разсърдил за това, което му казах. Та аз съвсем не исках да го обидя!“
Вместо да върви направо към корабостроителниците, момчето свърна по една улица, която водеше на изток, за да се отърве от онзи, който вървеше след него. Но момчето скоро чу как бронзовият човек зави по същата улица и така се уплаши, че изгуби и ума, и дума. А колко е трудно да намериш скривалище в град, в който всички врати са заключени! Тогава то видя вдясно стара дървена черква, малко навътре от улицата, сред голяма градина. Без да се замисли нито миг, то хукна към черквата. „Веднъж да стигна там, ще бъда на сигурно място“ — каза си то.
И както тичаше, изведнъж съгледа на една пътечка човек, който му махаше. „Този сигурно иска да ми помогне“ — помисли си момчето зарадвано и се спусна нататък. От страх сърцето му щеше да изскочи.
Но като стигна до човека, който стоеше на малка скамейка край пътечката, момчето много се учуди. „Не е възможно да ми е махал“ — каза си то, защото видя, че човекът беше дървен.
То се спря и го загледа. Пред него стоеше грубо издялан от дърво човек с къси крака, широко червено лице, лъскава черна коса и голяма черна брада. На главата си той имаше черна дървена шапка; облечен бе с кафяво дървено палто, препасано с черен дървен пояс, и с широки сиви дървени панталони до коленете; носеше дървени чорапи и черни дървени обуща. Наскоро боядисан и лакиран, той лъщеше на лунната светлина и това му придаваше толкова добродушен вид, че момчето веднага почувствува доверие към него.
В лявата си ръка той държеше дървена табела, на която пишеше:
Аха, значи така, човекът беше само кутия за събиране на милостиня! Момчето се разочарова. То беше очаквало, че това ще е нещо наистина забележително. Тогава си спомни, че дядо му беше разказвал и за този дървен човек, като прибавяше, че всички деца в Карлскруна много го обичали. Това сигурно е било така, защото и то не можеше да се отдели от дървения човек. От него лъхаше нещо толкова старинно, че човек можеше да му даде много стотици години. И все пак той изглеждаше силен, горд и жизнерадостен, каквито обикновено си представяме някогашните хора.
Момчето гледаше дървения човек с такъв интерес, че съвсем забрави другия, от когото бягаше. Но изведнъж чу стъпките му. Той беше свърнал от улицата и идваше към градината. Значи, и тук го преследваше! Къде да бяга сега?