Като разбра, че наблизо има лебеди, момчето забърза към водораслите. Никога досега то не беше виждало отблизо див лебед. Провървя му, можа да се промъкне съвсем близо до тях.
Но не само момчето беше чуло лебедите. Край водораслите плуваха дивите гъски, патици, сиви гъски и гмурци, които скоро се наредиха в кръг около ятото лебеди и ги загледаха с любопитствр. Лебедите разперааха пера, вдигаха крилете си като платна и проточваха високо шии. От време на време някой от тях отиваше при някоя гъска или гмурец, за да им каже няколко думи. А птиците, на които бяха направили тази чест, като че ли не смееха да вдигнат човка, за да отговорят.
Имаше едно гмурче, един малък шегобиец, който не можеше да понася това важничене. То се гмурна бързо под водата и изчезна. Миг след това един от лебедите изкрещя и отплува настрана толкова бързо, че водата се разпени. После отново застана неподвижно, придавайки си важност. Скоро след това по същия начин изкрещя друг, след него — трети.
Гмурчето не можеше да издържи повече под водата и се показа на повърхността, малко, черно и зло. Лебедите се спуснаха към него, но като го видяха колко е нищожно, се върнаха назад, сякаш се смятаха твърде благородни, за да се разправят с него. Тогава то отново се гмурна и почна да ги хапе по краката. Сигурно много ги болеше, но по-лошо беше това, че не можеше повече да се надуват. Те бързо туриха край на тази подигравка с тях. Зашибаха шумно въздуха с криле, известно време като че ли подскачаха по водата и най-сетне се засилиха и полетяха.
Когато лебедите изчезнаха, на другите им домъчня за тях и онези, които по-рано се забавляваха с лудориите на гмурчето, почнаха да му се карат за нахалството му.
Момчето се насочи към вътрешността на острова, но се спря да погледа как си играят бекасите. Те приличаха на съвсем малки жеравчета, имаха също като тях тесни тела, високи крака, дълги шии, ай движенията им бяха леки, плавни, само че те не бяха сиви, а кафяви. Стояха в дълга редица на брега, заливан от вълните. Когато приближаваше някоя вълна, цялата редица отскачаше назад, Щом вълната почнеше да се оттегля, те тръгваха след нея. И това продължаваше с часове.
Най-красиви от всички птици бяха кадифените патици. Те са роднини на обикновените патици, защото имат същото тежко, тромаво тяло, широка човка и ципи между пръстите, но са много по-разкошно облечени. Перата им са бели, на шията имат широка жълта ивица, крилете им блестят, обагрени зелено и червено, като краищата им са черни, а главата е зелена и лъскава като коприна.
Щом някоя от тях се покажеше на брега, другите птици казваха:
— Вижте я тази! Знае да се гизди.
— Ако не бяха толкова красиви, нямаше защо да си копаят гнезда в земята, а щяха да си лежат на открито като другите — обади се една кафява дива патица.
— Колкото и да се мъчат да станат красиви, с такъв нос никога няма да успеят — забеляза един сив гъсок и това наистина беше вярно. Кадифените патици имат в основата на човката си голяма гърбица, която ги загрозява.
Край брега плуваха чайки и морски лястовички, които ловяха риба.
— Каква риба ловите? — попита една дива гъска.
— Бодлоперка. Йоландска бодлоперка. Най-хубавата бодлоперка на света — отговори една чайка.
— Не искаш ли да я опиташ? — И тя полетя към гъската с рибка в устата.
— Пфу! Да не мислиш, че ще ям такова гадно нещо? — отвърна дивата гъска.
Сутринта беше все така мъгливо. Дивите гъски отидоха да пасат, а момчето тръгна към брега да събира миди. Като си помисли, че на другия ден може би ще бъдат на такова място, където няма да има храна, то реши да си направи торбичка и да я напълни с миди. Намери на пасбището суха жилава трева и започна да си плете от нея торбичка. Това му отне доста време, но когато свърши, беше много доволно от работата си.
Към обяд дивите гъски дотичаха разтревожени и го попитаха дали не е виждало белия гъсок.
— Не, не е идвал при мен — отвърна момчето.
— Той доскоро беше с нас, но сега не знаем къде е — каза Ака.
Момчето скочи уплашено и почна да разпитва дали не са се мяркали наблизо лисица, орел или човек. Но никой не беше забелязал нещо подозрително. Гъсокът просто се бе изгубил в мъглата.
Но каквото и да се бе случило, за момчето то беше еднакво лошо. Ето защо то веднага тръгна да го търси. Мъглата го закриляше — можеше да тича навсякъде, без да бъде забелязано, но тя му пречеше и да вижда. То тръгна на юг по брега и стигна чак до фара и оръдието на най-южния край на острова. Навсякъде гъмжеше от птици, но гъсока го нямаше. Осмели се дори да отиде в чифлика Отенбю, претърси и грамадните стари дъбове в гората, но от него нямаше ни следа.