Лисиците бяха вече съвсем близо, когато гъсокът направи опит да се вдигне във въздуха. Той запляска с криле, но не можа да хвръкне. Лисиците помислиха, че не може да лети и се спуснаха настървено към него. Те излязоха от пукнатината и тръгнаха направо през пасбището. Като се прикриваха зад хълмистата и скалите, те все повече и повече се приближаваха, без той да ги види. Най-сетне дойдоха толкова близо, че вече се готвеха за последния скок. Като се засилиха, и трите скочиха едновременно към гъсока.
Ала в последния миг той сигурно беше забелязал нещо, защото отскочи настрана и лисиците не можаха да го докоснат. Във всеки случай това не беше голяма беда, защото гъсокът беше само на няколко метра от тях, а отгоре на това и куцаше. Но той, горкият, продължаваше да тича с всички сили.
Момчето седеше заднишком на гърба му и викаше на лисиците:
— Много сте затлъстели от овче месо, кумици! Един гъсок не можете да стигнете!
Това толкова ги раздразни, че те побесняха от злоба и се втурнаха след него.
Белият гъсок тичаше право към голямата пукнатина. Като стигна до нея, той замахна с криле и я прескочи тъкмо когато лисиците го настигаха.
И след като прескочи Дяволския процеп, гъсокът продължи да бяга бързо напред. Но едва бе изминал два-три метра, когато момчето го потупа по шията и каза:
— Можеш вече да спреш, Мортен.
В съшия миг зад тях се чу див вой, драскане на нокти и тежки удари на падащи тела. От лисиците не бе останало нито следа.
На другата сутрин пазачът на фара на Големия Карлов остров намери под вратата си парче кора, на което с криви, ъглести букви беше надраскано: „Лисиците на Малкия остров паднаха в Дяволския процеп. Иди ги прибери!“
Пазачът това и направи.
XIV
Два града
Градът на морското дъно
Събота, 9 април
Нощта беше спокойна и ясна. Дивите гъски не потърсиха подслон в някоя от пещерите, а останаха да спят горе на пасбището. Момчето легна в ниската суха трева край тях.
Луната тази нощ светеше силно, толкова силно, че момчето не можеше да заспи. То лежеше и си мислеше колко отдавна е напуснало дома си. И като пресметна, оказа се, че са минали три седмици, откакто бе тръгнало с дивите гъски. Тогава си спомни, че тази вечер е Възкресение.
„Тази нощ вещиците се връщат от Синята планина“ — помисли си то и се позасмя. От джуджета и морски духове все се побояваше, но във вещици съвсем не вярваше.
Ако вещиците наистина се разхождат тази нощ, то трябваше да ги види. Небето беше толкова светло, че щеше да забележи и най-малката точица на него.
Както лежеше, вирнало носле нагоре, и си мислеше за тези неща, то изведнъж видя нещо много красиво. Луната, кръгла и пълна, висеше високо на небосклона, а пред нея летеше някаква голяма птица. Но тя не прелиташе край луната, а като че ли идваше от нея. Птицата се чернееше на светлия фон, а крилете й се простираха от единия край на луната до другия. Тя летеше толкова леко и плавно, че изглеждаше като нарисувана върху луната. Тялото й беше малко, шията — дълга и тънка, а краката, увиснали надолу, бяха също дълги и тънки. Не можеше да бъде нищо друго освен щъркел.
Скоро щъркелът господин Ерменрих кацна до него. Той се наведе над момчето и го побутна с клюн, за да го събуди. Момчето веднага седна.
— Не спя, господин Ерменрих — каза то. — Какво търсите тук посред нощ, защо не сте в къщата Глиминге? С майка Ака ли искате да говорите?
— Нощта е много светла, за да може да се спи — отвърна господин Ерменрих. — Ето защо реших да дойда до Карловия остров и да потърся приятеля си Палечко. Една чайка ми каза, че тази нощ ще бъдеш тук. Аз още не съм се преселил в къщата Глиминге, още живея в Померанкя.
Момчето много се зарадва, че господин Ерменрих му е дошъл на гости. Заприказваха се за разни неща, като стари приятели. Най-после щъркелът го попита не иска ли да се поразходят малко през тази хубава нощ. Момчето прие на драго сърце, като помоли също щъркела да го върне при дивите гъски преди изгрев слънце. Щъркелът обеща и те тръгнаха.
Господин Ерменрих отново полетя право към луната. Издигаха се все по-високо и по-високо, морето потъваше някъде дълбоко под тях, но те летяха така леко и плавно, сякаш стояха неподвижно във въздуха.
На момчето се струваше, като че ли току-що бяха тръгнали, докато господин Ерменрих вече се спускаше надолу, за да кацне.
Спряха на един пуст бряг, покрит със ситен пясък. Край брега се простираха дълги редици дюни, обрасли на върха с висока трева. Самите дюни не бяха високи, но все пак пречеха на момчето да разгледа вътрешността на страната.