Момчето се беше разгорещило и уморило от тичане. То реши, че вече е видяло най-забележителните неща и тръгна по-бавно. Сигурно в тая улица, по която сега вървеше, гражданите купуваха разкошните си дрехи. Цели тълпи стояха пред малките магазинчета, където търговците показваха твърда коприна на цветя, плътен златен брокат, разноцветни кадифета, леки воали и тънки като паяжина дантели.
Докато момчето тичаше, никой не му обръщаше внимание. Хората сигурно мислеха, че край тях притичва някой малък сив плъх. Но сега, като вървеше бавно по улицата, един търговец го съгледа и почна да го вика с ръка.
Отначало момчето се изплаши и поиска да избяга, но търговецът само му махаше, като се усмихваше и разстилаше на тезгяха прекрасно парче копринен дамаск, сякаш за да го примами.
Момчето поклати глава. „Никога няма да стана толкова богат, че да мога да си купя дори един метър от този плат“ — помисли си то. Сега вече го бяха забелязали от всички магазинчета в улицата. Накъдето и да погледнеше, търговците му махаха. Те изоставяха богатите купувачи и мислеха само за него. Виждаше ги да тичат към най-тъмните кътчета на магазините и да изваждат най-хубавите платове, които имаха, а ръцете им трепереха от бързане и усърдие, като ги разгъваха на тезгяха.
Когато момчето продължи по улицата, един от търговците прескочи тезгяха си, догони го и постла пред него парче сребърен брокат и искряща от цветове покривка. Момчето само му се засмя. Търговецът трябваше да разбере, че сиромах като него не може да купува такива неща, То се спря и показа двете си празни ръце, за да видят, че няма нищо и да го оставят на мира.
Но търговецът посочи единия си пръст, закима и бутна към него цял куп прекрасни неща.
„Дали не иска да каже, че ще ми продаде всичко това за една жълтица?“ — учуди се момчето.
Търговецът извади малка изтъркана монета, най-малката, която можа да намери, и му я показа. Той толкова много искаше да му продаде стоките си, че добави към тях две големи, тежки сребърни чаши. Тогава момчето почна да рови из джобовете си. То знаеше много добре, че няма нито пара, но все пак търсеше.
Другите търговци седяха наоколо и гледаха какво ще стане. Като видяха, че момчето бърка из джобовете си, те се втурнаха в магазините си, напълниха си ръцете със златни и сребърни украшения и почнаха да му ги предлагат, й всички му обясняваха, че искат от него само една-единствена малка монета.
Но момчето обръщаше един след друг джобовете на панталоните и на дрехата си, за да видят, че няма нищо. Тогава очите на всичките тия важни търговци, толкова по-богати от него се напълниха със сълзи. Те изглеждаха така изплашени, че то се трогна и се замисли дали не може някак да им помогне. Тогава си спомни за зеленясалата монета, която беше видяло неотдавна на брега.
Момчето хукна по улицата и за щастие попадна на същата порта, през която беше влязло. Изтича през нея и затърси малката медна монета.
То я намери лесно, но като я взе и се обърна, за да тръгне пак към града, видя пред себе си само морето. Никакви стени, никаква порта, никакви стражи, никакви улици, никакви къщи — само морето.
Момчето неволно заплака. Наистина то още отначало смяташе, че това е някаква измама на очите, но после бе забравило това. Само се бе възхищавало на красотата и сега му беше много мъчно, че градът бе изчезнал.
В този миг господин Ерменрих се събуди и дойде при него. Но момчето не го чу и щъркелът трябваше да го побутне с човката си, за да му се обади.
— И ти, изглежда, си спал като мен — каза господин Ерменрих.
— Ах, господин Ерменрих! — извика момчето. — Какъв беше този град, който преди малко се издигаше тук?
— Град ли? — попита щъркелът. — Нали ти казвам, че си спал и си сънувал.
— Не, не съм сънувал — отвърна Палечко и разказа на щъркела всичко, което беше преживял.
Тогава господин Ерменрих му рече:
— Аз мисля, Палечко, че ти си заспал на брега и си сънувал всичко това. Но не искам да крия от теб, че гарванът Батаки, най-учената от всички птици, ми разказа веднъж, че някога на този бряг имало град, наречен Винета. Той бил богат и честит. Нямало по-прекрасен град от него! Но жителите му тънели в разкош и били много високомерни. Н за наказание, казва Батаки, Винета бил залян от водите и потънал в морето. Но жителите му не загинали, защото не могли да умират, и градът останал неразрушен под водата. И веднъж на всеки сто години той излиза нощем от морето с целия си разкош и престоява на брега точно един, час.