Момчето се приближаваше откъм изток, а слънцето вече клонеше на запад. Когато дойдоха съвсем близо до града, стените, кулите, черквите в Машите се очертаха черни на светлото вечерно небе. То не можеше да ги разгледа хубаво и за момент помисли, че и този град е също така красив като оня, който беше видяло през нощта.
Когато стигнаха над него, то видя, че той наистина много прилича, но и се различава много от града на морското дъно. Все едно, че виждаше един и същ човек, облечен веднъж в пурпур и злато, а друг път в дрипи.
Да, явно беше, че и този град е бил някога като онзи, за който момчето непрекъснато мислеше. И той беше обграден със стена с кули и порти. Но кулите в този град, останал на сушата, нямаха покриви; те бяха порутени и изоставени. Портите зееха, стражите бяха изчезнали. От блясъка нямаше нито следа. Останал бе само голият сив каменен скелет.
Когато навлязоха навътре, момчето видя, че повечето къщи са малки и ниски. Тук-там само имаше останали от стари времена черкви и високи къщи с фронтони. Стените на къщите с фронтони бяха боядисани бели и нямаха украшения, но момчето, което скоро беше видяло потъналия град, можеше да си представи как са били украсени: едни със статуи, а други с черен и бял мрамор. Тъй беше и със старите черкви. Повечето от тях нямаха покриви. Стърчаха само голите им стени. На прозорците нямаше стъкла, подовете бяха тревясали, а по стените се виеха пълзящи растения. Ала сега то знаеше как са изглеждали някога, знаеше, че стените са били украсени с рисунки и статуи, че са имали олтари със скъпоценни камъни и златни кръстове и че в тях са служели свещеници със златни одежди.
Момчето виждаше и тесните улички, почти съвсем пусти сега, през този празничен следобед. Но то знаеше какъв поток от богато облечени хора е текъл някога из тях. Знаеше, че те са приличали на големи работилници, пълни с какви ли не занаятчии.
Нилс Холгерсон не можеше да види само, че градът и днес е забележително хубав. Той не виждаше нито уютните къщички в задните улички на града, с тъмни стени, бели ъгли и корнизи и червено мушкато зад блесналите прозорци, нито хубавите градини и алеи, нито красотата на потъналите в бръшляни развалини. Очите му бяха така запленени от разкоша на миналото, че той не можеше да види красотата на настоящето.
Дивите гъски прелетяха няколко пъти над града, за да може Палечко да разгледа всичко. Най-после кацнаха на тревясалия под на една съборена черква, за да пренощуват там.
Гъските се настаниха и заспаха, а Палечко, който не можеше още да заспи, гледаше розовеещото вечерно небе през полусъборените сводове и си мислеше. След известно време той реши, че няма вече да съжалява за потъналия град, който не можа да спаси.
Не, след като видя това, нямаше защо да съжалява. Ако градът, който видя, не беше потънал на морското дъно и той един ден щеше да се разруши като този. Нямаше да може да устои на времето и скоро щеше да заприлича на този град с черкви без покриви, къщи без украса и пусти, изоставени улици. По-добре беше да си остане скрит с цялото си великолепие.
„По-добре, че стана така — мислеше си момчето. — Едва ли щях да спася града, дори да имах власт“. И то престана да тъжи.
Между младите хора има мнозина, които мислят по същия начин. Но когато остареят и свикнат да се задоволяват с малко, те повече се радват на съществуващия град Визби, отколкото на красивата Вината на морското дъно.
XV
Легендата за Смоланд
Вторник, 12 април
Дивите гъски минаха благополучно морето и стигнаха в областта Чуст в северен Смоланд. Не можеше да се каже тази област суша ли е, или море. Фиордите навлизаха дълбоко навътре и нарязваха земята на острови и полуострови, на проливи и носове. Морето беше толкова упорито, че единственото нещо, което можеше да се задържи над повърхността му, бяха хълмовете и по-високите места. Всички низини бяха скрити под водата.
Беше вечер, когато дивите гъски пристигнаха откъм морето; хълмистата страна се разстилаше живописно между блестящите фиорди. Тук-там по островчетата момчето виждаше малки къщурки и колиби и колкото по-навътре навлизаше ятото, толкова по-големи и по-хубави ставаха къщите. Най-сетне се заредиха големи, бели господарски къщи. Откъм брега обикновено имаше венец от дървета, зад тях започваха ниви, а горе, по най-високата част на хълмчетата — пак дървета. Без да иска, момчето си припомни Блекинге. И тук сушата и морето се срещаха спокойно и приятелски, като че ли искаха да си покажат най-хубавото, което имат.