Дивите гъски кацнаха на малко голо островче навътре в Госфиорд. Още с първия поглед, който хвърлиха към брега, забелязаха, че докато те бяха скитали по островите, пролетта беше напреднала много. Красивите големи дървета още не бяха облекли пролетната си премяна, но земята под тях бе изпъстрена с жълти лютичета в сини и бали анемони.
Като видяха този губер от цветя, дивите гъски се изплатиха да не са се забавили твърде много в южната част на страната. Ака веднага каза, че няма защо да търсят място за почивка в Смоланд. Още на следната сутрин щяха да отпътуват на север през Остерйотланд.
Така момчето нямаше да види нищо от Смоланд и това мконо го огорчи. За никоя друга страна то не беше слушало толкова много неща, колкото за Смоланд, и имаше голямо желание да я види със собствените си очи.
Миналото лято, когато пасеше гъските на един селянин край Юрдберга, то почти всеки ден се срещаше с две беднн деца от Смоланд, които също пасяха гъски. Тези деца ужасно го дразнеха с техния Смоланд.
Всъщност не можеше да се каже, че гъсарката Оса го е ядосвала.
Тя беше твърде умна, за да прави това. Но нейният брат, малкият Мац, при всеки случай търсеше повод да го дразни.
— Нилс, чувал ли си как са били създадени Смоланд и Сконе? — запитваше той и ако Нилс Холгерсон отвръщаше отрицателно, той веднага започваше да, му разказва стари легенди.
— Това било по времето, когато господ създавал света. Както си работел, край него минал свети Петър. Спрял се той, погледал малко и попитал тежка ли е тая работа. „Не е много лесна“ — отвърнал дядо господ. Свети Петър постоял още малко и като разбрал колко лесно се създава една страна, поискало му се и той да опита. „Не искаш ли ти да си починеш малко, а аз да продължа работата ти през това време?“ — попитал той господа. Но господ не се съгласил. „Кой те знае колко разбираш, ти от това изкуство. Не смея да те оставя да довършиш започнатото от мене“ — отвърнал той. Тогава свети Петър се ядосал и казал, че и той може да свърши тая работа не по-зле от него.
Точно по това време господ създавал Смоланд. Страната не била и наполовина готова, но изглеждало, че ще бъде много хубава и плодородна. Господ трудно можел да откаже на свети Петър, а и си помислил, че работата, започната добре, не може да се развали. Затова той казал: „Ако искаш, нека опитаме кой от двама ни разбира повече от тази работа. Ти, като начинаещ, ще продължиш онова, което аз съм, започнал, а аз ще направя една нова страна.“ Свети Петър веднага се съгласил и двамата се заловили за работа.
Дядо господ се преместил малко по на юг и се заел със Сконе, която създал за късо време. Веднага след това той попитал свети Петър готов ли е и иска ли да доъде да види работата му. „Отдавна съм свършил“ — отвърнал свети Петър и по гласа му личело, че е много доволен от направеното.
Като видял Сконе, той трябвало да признае, че за страната могат да се кажат само добри неща. Тя била плодородна и удобна за обработване, с равнини, додето стига, погледът, и с нещо, което дава илюзия за планина. Виждало се, че господ наистина е мислел да създаде страна, в която хората да се чувстват добре. „Да, хубава страна — казал свети Петър, — но аз мисля, че моята е по-хубава.“ — „Да отидем да я видим тогава“ — предложил господ.
Когато свети Петър започнал работа, северната и източната част на страната били вече готови, та той довършил само южната и западната част и вътрешността. Господ стигнал там и като погледнал, толкова се ужасил, че останал като закован на мястото си и възкликнал: „Какво си направил е тая страна, свети Петре?!“
Свети Петър се огледал учудено. Та нали най-хубавото за една страна е да има много топлина! Затова той бил насъбрал грамаден куп скали и планини на едно място и направил високо плато, което да бъде по-близо до слънцето и да взима повече от топлината му. Над камъните поръсил: тънък пласт пръст и решил, че всичко е както трябва.
Но докато бил долу в Сконе, превалял силен дъжд и това било достатъчно, за да се види колко струва работата му. Когато господ дошъл да огледа страната, пръстта била отнесена и навсякъде стърчели голи скали. Тук-там било останало малко глина и чакъл, но толкова слаби, че и там щели да могат да растат само хвойна и борове, мъх и изтравниче. Но затова пък вода имало в изобилие. Тя била запълнила всички вдлъбнатини между планините. Навсякъде се виждали езера, потоци и реки, да не говорим за блатата и тресавищата, които заемали големи пространства. Но най-лошото било, че на едни места имало премного вода, а на други — никак. Големите ливади приличали на сухи степи, където и най-лекият ветрец вдигал облаци прах и пясък. „Защо си направил страната такава?“ — попитал господ, а свети Петър започнал да се оправдава, че я направил висока, за да поема колкото може повече топлина от слънцето. „Ами тогава тя ще поема и много от нощния студ — отговорил господ, — защото и той идва от небето. Боя се, че и малкото, което може да расте тук, ще измръзне.“ За това нещо, разбира се, свети Петър не бил и помислил. „Да, тая страна ще е бедна и студена — казал господ, — но няма какво да се прави.“