Спомни си, че в началото на пътуването земята в Сконе му се беше сторила като покривка на квадрати. А каква беше тази страна, която приличаше на скъсан килим?
То почна да си задава куп въпроси: защо не седи на гърба на белия гъсок? Защо около него летят голямо ято гарвани? И защо го подхвърлят и дърпат насам-натам, като че ли ще го разкъсат?
Но изведнъж разбра всичко. Гарваните го бяха отвлекли! Белият гъсок стоеше на брега и го чакаше. Дивите гъски се готвеха да продължат днес пътуването си през Остерйотланд. А него сега го носеха към югозапад! То разбра това по слънцето, което оставаше зад гърба му. А големият килим от гори долу сигурно беше Смоланд.
„Какво ще стане сега с белия гъсок, като няма да мога вече да се грижа за него?“ — помисли си момчето и почна да вика на гарваните веднага да го заведат при давите гъски. За себе си никак не се тревожеше. Струваше му се, че гарваните са го отвлекли, за да са пошегуват.
А гарваните никак не обръщаха внимание на виковете му и продължаваха бързо да летят напред. Скоро един от тях запляска е криле по начин, който означаваше: „Внимание! Опасност!“ Веднага след тава те се спуснаха з една борова гора, промъкнаха се между грамадните клони чак до земята и оставиха момчето под едно голямо дърво, където то беше така добре скрито, че дори и сокол не би могъл да го съгледа.
Петдесет гарвана се наредиха около момчето с човки; обърнати към него, за да го пазят.
— Може би сега ще ми кажете, гарвани, защо ме отвлякохте. То не можа да се доизкаже, защото един голям гарван му изсъска.
— Да мълчиш или ще ти изкълва очите!
Ясно беше, че това не са празни заплашвания в момчето се подчини. То млъкна и загледа гарваните, а гарваните — него.
Колкото по-дълго ги гледаше, толкова по-малко му харесваха. Перата им бяха ужасно мръсни и неподдържани, като че ли те не знаеха какво е чистене и къпане. По пръстите и ноктите им имаше засъхнала кал, а в ъгълчетата на човките им се виждаха остатъци от храна. Момчето веднага разбра, че между тези птици и дивите гъски има грамадна разлика. Те постоянно стояха нащрек и бяха жестоки, дръзки и алчни като истински разбойници и скитници.
„Май че съм попаднал сред разбойническа банда“ — помисли си то.
В същия миг чу над главата си крякането на дивите гъски:
— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм.
Ака и другите гъски бяха тръгнали да го търсят, но преди то да успее да им отговори, големият гарван, който, изглежда, беше водач на бандата, изсъска на ухото му: — Помисли си за очите! Не му оставаше нищо друго, освен да мълчи. Дивите гъски сигурно не знаеха, че то е толкова близо до тях, а само случайно бяха минали над тази гора. Виковете им се чуха още няколко пъти, след това заглъхнаха. „Сега ще трябва сам да се оправяш, Нилс Холгерсон — каза си момчето, — Да видим какво си научил през тези три седмици сред природата.“
Малко след това гарваните почнаха да се стягат за път. Тъй като те се готвеха пак да го носят така — един за яката, друг за чорапа, момчето попита:
— Няма ли между вас някой достатъчно силен, който да ме носи на гърба си? Вие така ме раздърпахте, че аз се чувствувам като разкъсан на две. Нека седна на гърба на някого от вас! Няма да се хвърля долу, обещавам ви.
— Да не мислиш, че нас много ни интересува как се чувствуваш! — отвърна водачът, но най-големият сред тях, един рошав и тромав гарван с бяло перо в крилото, се приближи и каза:
— Иле, и за нас ще е по-добре да отнесем Палечко здрав и читав. Аз ще се опитам да го взема на гърба си.
— Стига да можеш, нямам нищо против, Фумле-Друмле — отвърна Иле Вятъра. — Внимавай само да не го изпуснеш!
Това вече беше голяма сполука и момчето се зарадва. „Няма защо да се отчайвам, че са ме отвлекли гарваните — мислеше си то. — Все ще се справя някак с тези разбойници!“
Гарваните продължиха да летят на югозапад над Смоланд. Времето беше прекрасно, слънчево и тихо, и птиците на земята се надпреварваха да пеят нежните си песни. На върха на един бор сред висока, тъмна гора бе кацнал дрозд и отпуснал криле надолу, пееше с цяло гърло:
— Колко си красива! Колко си красива! Колко си красива! — После: — Няма по-красива. Няма по-красива. Няма по-красива. — И щом свършеше, започваше отново.
Точно по това време момчето беше над гората. Като забеляза, че дроздът не знае никаква друга песен, то сви ръце на фуния пред устата си и извика надолу:
— Колко сме ги слушали такива! Колко сме ги слушали такива!
— Кой е? Кой е? Кой е? Кой ми се подиграва? — попита дроздът, като се опитваше да види кой вика.