След като намериха Палечко, гъсокът и Дюнфин поеха на север, към Таберг. Но пътят беше дълъг и тъмнината ги настигна, преди още да съгледат върха. „Само да стигнем утре там, всички неприятности ще се свършат“ — мислеше си момчето, като се мушкаше по-надълбоко в сламата, за да се стопли.
През цялото време кравата мърмореше в преградката си, Изведнъж тя заговори на момчето:
— Някой от вас, гостите, не каза ли, че бил джудже? Ако е така, той сигурно знае да се грижи за крава.
— Какво трябва да ти се направи? — попита момчето.
— Всичко — отговори кравата. — Нито съм издоена, нито съм чесана. Нямам никаква вечеря в яслите и под мен не е изчистено. На мръкване господарката дойде, за да се погрижи за мен както обикновено, но й стана лошо и трябваше да се прибере. Оттогава не е идвала.
— Жалко, че съм толкова малък и слаб — отвърна момчето. — Едва ли ще мога да ти помогна.
— Не се опитвай да ме убедиш, че си слаб, защото си малък — — каза кравата. — Всички джуджета, за които са ми разказвали, били толкова силни, че можели да носят цял товар сено и убивали крава с юмрук.
Момчето не можа да не се изсмее на кравата.
— Онези джуджета са били съвсем други — каза то. — Но аз все пак ще ти сваля веригата и ще отворя вратата, за да можеш да излезеш и утолиш жаждата си от някоя локва в двора. Ще се опитам също така да се покатеря в плевнята, за да ти съборя малко сено в яслите.
— Е, и това е помощ — отвърна кравата.
Момчето изпълни обещанието и когато кравата застана пред пълните ясли, то си помисли, че най-после ще може да си легне. Но едва се беше сгушило в сламата и кравата пак се обади.
— Ти сигурно ще ми се разсърдиш, ако те помоля за още нещо — каза тя.
— Няма да се разсърдя. Само дано е нещо, което мога да направя — отговори момчето.
— Тогава ще те помоля да отидеш в къщата отсреща и да видиш какво прави господарката. Боя се да не й се е случило нещо лошо.
— Това не мога да направя — отвърна момчето. — Не смея да се показвам пред хора.
— Да не би да те е страх от една стара, болна бабичка? — попита кравата. — Тогава няма защо да влизаш в къщата. Застани отвън и погледни през пролуката на вратата!
— Щом искаш само това, ще го направя — каза момчето.
То отвори вратата на обора и излезе навън. Нощта беше ужасна. Нямаше нито луна, нито звезди, вятърът виеше, дъждът плющеше. Но най-лошото беше, че на покрива на къщата бяха кацнали една до друга седем големи кукумявки. Страшно беше да ги слуша само как се оплакват от времето, а още по-страшна беше мисълта, че ако някоя от тях го забележи, с него е свършено.
— Тежко на малките! — каза момчето, като тръгна през двора, и имаше защо да го каже. Докато стигне до къщата, то два пъти падна и единия път вятърът го събори в една локва, която беше толкова дълбока, че то едва не се удави. Най-сетне стигна.
Покатери се по няколко стъпала, с мъка се прехвърли през прага и се намери в пруста. Вратата на стаята беше затворена, но в долния й ъгъл беше изрязано едно голямо парче, за да може котката да влиза и излиза, и за момчето не беше трудно да погледне вътре. Но едва долепило око, то се дръпна уплашено. На пода лежеше просната една стара жена с бели коси. Тя нито се движеше, нито охкаше, а лицето й се открояваше с някаква странна белота, като че ли невидима луна хвърляше върху него бледата си светлина.
Момчето си спомни, че когато дядо му умря, неговото лице беше също така бяло и разбра, че старицата, която лежеше на пода в стаята, е умряла. Смъртта е дошла така внезапно, че тя дори не е успяла да стигне до леглото.
Момчето ужасно се изплаши, като си помисли, че е само с мъртвата в тъмната нощ. Презглава се хвърли към стълбите и хукна към обора.
Като разказа на кравата какво е видяло в къщата, тя престана да яде.
— Ах, значи, господарката е мъртва! — каза тя. — Тогава и на мен скоро ще ми дойде краят!
— Все ще се намери някой да се погрижи за теб — опита се да я утеши момчето.
— Ти не знаеш — каза кравата, — че аз отдавна съм надминала възрастта, в която обикновено продават кравите за клане. Но все ми е едно дали ще живея, или не, щом господарката няма вече да се грижи за мен.
Кравата замълча и момчето забеляза, че тя нито спи, нито яде. Не след дълго тя отново заговори.
— На голия под ли лежи? — попита тя.
— Да — отвърна момчето.
— Тя винаги идваше в обора и ми разказваше всичките си грижи — продължи кравата. — Аз разбирах какво казва, макар че не можех да и отговоря. През последните дни все се боеше, че няма да има никой при нея, когато умре. Тревожеше се, че няма кой да й затвори очите и да скръсти ръцете й на гърдите. Може би ти ще се съгласиш да направиш това?