— Чу ли, Червенушке — рекла тя, — чу ли, те казаха, че в блатото може да расте ръж. Сега ще пиша на децата да се върнат. Няма защо да стоят повече там, щом могат да си изкарват хляба в къщи.
И се прибрала, за да им пише.
Момчето не слушаше вече кравата. То беше отворило вратата на обора и отиваше при мъртвата, от която неотдавна толкова се боеше. Известно време стоя неподвижно, като само се оглеждаше.
Къщата не му се видя толкова бедна, колкото очакваше. Беше пълна с неща, каквито се срещат у хора, които имат роднини в Америка. В единия ъгъл имаше стол-люлка, масата до прозореца беше покрита с пъстра плюшена покривка, друга хубава покривка беше постлана на леглото, по стените висяха снимки на заминалите деца и внуци в рамки с красива резба, на скрина имаше високи вази и няколко свещника с дебели вити свещи.
Момчето намери кутия кибрит и запали свещите не за да вижда по-добре, а защото мислеше, че по този начин ще отдаде почит на умрялата.
После отиде при нея, затвори очите й, скръсти й ръцете на гърдите и махна тънките сиви коси, паднали върху лицето й.
И през ум не му минаваше да се плаши. Беше му много мъчно, че тя е трябвало да преживее старините си в самота и копнеж. Тази нощ поне то щеше да бди над мъртвата.
Намери книгата с псалмите и прочете полугласно няколко псалми. Но посред четенето изведнъж спря, защото си спомни за майка си и баща си.
Помисли си само колко много могат да страдат родителите за децата си! Това никога не му беше минавало през ума. Като че ли животът им свършва, когато децата ги няма. Сигурно и неговите родители страдат сега за него така, както беше страдала старицата!
Тази мисъл го зарадва, но му се видя и малко невероятна. Никой не можеше да страда за такъв като него.
Но той сигурно щеше да се промени.
Погледна снимките на заминалите. Това бяха едри, здрави мъже и жени със сериозни лица. Имаше булки с дълги рокли, мъже с хубави дрехи и деца с къдрави коси в красиви бели дрешки. Изведнъж му се стори, че те гледат като слепи във въздуха и не искат да прогледнат.
— Нещастници! — обърна се момчето към снимките. — Майка ви умря. Вие вече не можете да поправите стореното. Но моята майка е жива!
То млъкна и се усмихна на себе си.
— Моята майка е жива! — повтори то. — И баща ми, и майка ми са живи!
XVIII
От Таберг до Хускварна
Петък, 15 април
Момчето стоя будно цяла нощ; заспа чак на разсъмване и сънува баща си и майка си. Едва можа да ги познае. Косите им бяха посивели, лицата — състарени и сбръчкани. То ги попита защо са така променени, а те отговориха, че са остарели от мъка по него. Момчето се и трогна, и учуди, защото винаги беше смятало, че те ще се радват, ако го няма в къщи.
Когато се събуди, беше хубава и ясна сутрин. То хапна първо парче хляб, който намери в къщата, после нахрани двете гъски и кравата и отвори вратата на обора, за да може кравата да отиде в съседния чифлик. Като я видеха сама, съседите щяха да разберат, че с господарката й се е случило нещо, и щяха да побързат да дойдат в усамотения чифлик, за да проверят какво има. Тогава щяха да я намерят и да я погребат.
Щом се издигнаха във въздуха, гъските и момчето видяха една висока скала с почти отвесни стени и отсечен връх отгоре; те разбраха, че това трябва да е Таберг. На върха стояха Ака с Юкси и Какси, Колме и Нелйе, Вииси и Кууси и шестте млади гъски и ги чакаха. Не може да се опишат радостта им, квакането, викането и махането с криле, когато-разбраха, че гъсокът и Дюнфин са успели да намерят Палечко.
Склоновете на Таберг бяха обрасли почти догоре с гори, но самият връх беше гол и от него се виждаше цялата околност. На изток, на юг и на запад се простираше бедно откъм растителност плато с тъмни борови гори, кафяви блата, покрити с лед езера и синеещи се планински вериги. Момчето само се увери, че това, което разказваха, беше вярно: който е създавал тази страна, не си е дал много труд, а я е направил набързо. На север обаче картината беше съвсем друга. Там страната като че ли беше създавана с много любов и грижа. Навсякъде се виждаха красиви планини, закътани долини и тихи рекички, криволичещи към голямото езеро Ветер. По него нямаше нито следа от лед и то блестеше така, като че ли беше пълно не с вода, а с някаква синя светлина.
Именно Ветер правеше гледката на север толкова хубава. Синьото сияние сякаш се издигаше от езерото и заливаше цялата страна. Горите и хълмовете, покривите и кулите на града Йончьопинг, който се виждаше на брега на Ветер, бяха обвити в светла синевина, от която боляха очите. „Ако има земя на небето — мислеше си момчето, — тя сигурно ще е така синя.“ Сега то имаше представа как изглежда раят. Към края на деня гъските продължиха пътя си над сините долини. Те бяха в чудесно настроение, крякаха и вдигаха такъв шум, че всички, които можеха да чуват, ги забелязваха.