Това беше първият истински хубав пролетен ден в тази местност. Досега пролетта си беше вършила работата в дъжд и вятър и когато изведнъж настъпи хубавото време, всички почнаха да мечтаят за лятна топлина и зелени гори. И когато дивите гъски прелитаха високо над земята, волни и безгрижни, всички зарязваха работата си и ги проследяваха с поглед.
Първи забелязаха гъските през този ден миньорите при Таберг, които копаеха руда на повърхността на земята. Като чуха квакането, те престанаха да копаят и един от тях викна към птиците:
— Къде отивате? Къде отивате?
Гъските не разбраха какво казва, но момчето се наведе от гьрба на гъсока и отговори:
— Там, където няма нито търнокопи, нито чукове! Когато чуха тези думи, миньорите си помислиха, че техният копнеж е превърнал квакането на гъските в човешки глас:
— Нека дойдем и ние! Нека дойдем и ние! — развикаха се те.
— Догодина! — отговори момчето. — Догодина!
Дивите гъски летяха по реката Таберг към езерото Мунк и навсякъде вдигаха същата врява. На тясната ивица земя между езерото Мунк и Ветер се намираше Йончьопинг с големите си заводи. Дивите гъски прелетяха най-напред над книжната фабрика край езерото Мунк. Обедната почивка тъкмо се беше свършила и големи групи работници се стичаха към вратата на фабриката. Като чуваха дивите гъски, те се спираха за миг, за да ги погледат.
— Къде отивате? Къде отивате? — извика един работник. Дивите гъски не го разбраха, но момчето отговори:
— Там, където няма нито машини, нито парни котли! Когато чуха тези думи, работниците си помислиха, че техният копнеж е превърнал квакането на гъските в човешки глас.
— Нека дойдем и ние — провикнаха се неколцина от тях. — Нека дойдем и ние!
— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина!
После гъските прелетяха над прочутата кибритена фабрика на брега на Ветер, голяма като крепост, забила високите си комини-в небето. Из дворовете не се мяркаше жива душа, но в една голяма зала седяха млади работнички и пълнеха кутии с кибритени клечки. Заради хубавото време те бяха отворили прозорците, та крякането на дивите гъски долетя до тях. Едно момиче, което седеше близо до прозореца, се подаде с кутия кибрит в ръка и извика:
— Къде отивате? Къде отивате?
— В онази страна, дето няма нужда нито от свещи, нито от кибрит — отговори момчето.
Момичето беше убедено, че чува само квакане на гъски, но понеже му се стори, че различава и човешка реч, то извика в отговор:
— Нека дойда и аз! Нека дойда и аз!
— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина!
На изток от фабриките, на най-красивото място, което един град може да си избере, се издига Йончьопинг. Тясното езеро Ветер е обградено от изток и от запад с високи и стръмни пясъчни брегове, но точно на юг тези пясъчни стени се снишават, като че ли за да направят място за една голяма врата, през която може да се достигне езерото. И посред вратата, с планини наляво и планини надясно, с езерото Мунк зад него и Ветер пред него, лежи Йончьопинг.
Гъските прелетяха над дългия и тесен град, като вдигаха и тук същата врява. Но в града никой не ги заговори. Не можеше и да се очаква, че гражданите ще спрат насред улицата и ще почнат да викат по дивите гъски.
Те продължиха пътя си по брега на Ветер и не след дълго стигнаха до болницата „Сана“. Някои от болните бяха излезли на една тераса, за да се порадват на пролетния въздух, и чуха квакането на гъските.
— Къде отивате? Къде отивате? — попита един от тях с толкова слаб глас, че едва се чуваше.
— В страната, дето няма нито грижи, нито болести! — отговори момчето.
— Нека дойдем и ние! — викнаха болните.
— Догодина! — отвърна момчето. — Догодина! След известно време те стигнаха до Хускварна, която лежеше в една долина. Тя беше обградена със стръмни, живописни планини. Един поток се хвърляше от високата планина и падаше като тесен водопад. В подножието на планините имаше големи работилници и фабрики, в долината се намираха работническите жилища, заобиколени с градинки, а под тях се издигаше училището. Точно когато гъските минаваха над него, изби звънецът и децата започнаха да излизат на двора. Те бяха толкова много, че изпълниха целия двор.
— Къде отивате? Къде отивате? — развикаха се децата, като чуха крякането на дивите гъски.
— Там, където няма нито учебници, нито уроци! — отговори момчето.
— Вземете и нас! — закрещяха децата. — Вземете и нас!