— Догодина, не тази година! — извика момчето. — Догодина, не тази година!
XIX
Голямото птичо езеро
Дивата патица Яро
На източния бряг на Ветер лежи Омберг, на изток от Омберг се намира Дагсмосе, на изток от Дагсмосе — езерото Токерн. Около Токери се простира голямата Остьотска равнина.
Токерн е доста голямо езеро, а някога е било още по-голямо. Но хората решили, че то покрива много голяма част от плодородната равнина и се опитали да източат водата, за да могат да засеят и дъното на езерото. Но не могли да пресушат цялото езеро, както искали, и то и досега покрива много земя. Но след като било източвано, езерото станало съвсем плитко и сега то почти никъде не е по-дълбоко от един-два метра. Бреговете му са се превърнали в мокри, кални тресавища и цялото езеро е осеяно с малки блатисти островчета.
Има едно растение, което много обича да стои с крака във водата, стига само тялото и главата му да са отгоре. Това е тръстиката. Тя не може да намери по-хубаво място от бреговете на Токерн и малките блатисти островчета. Тук се чувствува толкова добре, че става по-висока от човешки бой и така гъста, че е почти невъзможно да се промъкнеш с лодка през нея. Тръстиката образува широк зелен пояс около цялото езеро, до което може да се достигне само от няколко места, където хората са направили проходи.
Но ако тръстиката затруднява хората, тя дава защита и подслон на много други същества. В нея има безброй малки вирчета и канали със зелена застояла вода, пълни с водна леща и водорасли, по които пълзят огромно множество личинки, малки рибки и червейчета. А край тези вирчета и канали има много скрити местенца, в които водните птици могат да мътят яйцата си и да отглеждат малките си, без да бъдат смущавани от врагове или от недостиг на храна.
И наистина в тръстиките на Токерн живеят невероятно много птици и те все повече се увеличават, защото виждат какво прекрасно място е то. Най-напред са се заселили тук дивите патици, каквито има с хиляди. Но те вече не владеят цялото езеро, а трябва да го споделят с лебеди, гмурци, водни кокошки, бекаси и безброй още други птици.
Токерн сигурно е най-хубавото и най-голямото птичо езеро в цялата страна и птиците трябва да се смятат щастливи, че имат такова убежище. Но не се знае дали ще запазят още дълго време властта си върху тръстиките и блатистите брегове, защото хората не могат да забравят, че езерото покрива голямо пространство плодородна земя и непрекъснато се канят да го пресушат. Ако действително направят това, хиляди водни птици ще трябва да напуснат тази местност.
Когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, в Токерн имаше една дива патица на име Яро. Тя беше млада; преживяла бе само едно лято, една есен и една зима. Сега беше първата й пролет. Тя беше пристигнала наскоро от Северна Африка и тогава езерото беше още замръзнало.
Една вечер, когато тя и други млади патици се забавляваха, като прелитаха насам-натам по езерото, един ловец гръмна няколко пъти срещу тях и улучи Яро в гърдите. Тя помисли, че ще умре, но за да не попадне в ръцете на онзи, който я беше прострелял, продължи да лети, додето имаше сили. Не мислеше накъде върви, мъчеше се само да отиде колкото може по-далеч. Когато силите я напуснаха, тя вече не беше над езерото. Намираше се навътре от брега и падна пред вратата на един от големите чифлици край Токерн.
Малко след това през двора мина млад ратай. Той съгледа Яро, приближи се и я вдигна. Но Яро, която искаше само да умре на спокойствие, събра последните си сили и клъвна ратая по пръста в желанието си да се освободи.
Яро не можа да се освободи, но от нападението й все пак имаше полза — ратаят забеляза, че птицата е жива. Той я отнесе внимателно в къщата и я показа на господарката, млада жена с добродушно лице. Тя веднага я взе, погали я по гърба и избърса кръвта, която се процеждаше през пуха на шията й. Разгледа я внимателно, видя колко е красива с тъмнозелената си лъскава глава, бялата огърлица на шията, кафявочервения гръб и сините ръбове на крилата и сигурно й дожаля да не би да умре. Приготви бързо една кошница и настани птицата в нея.
През всичкото това време Яро пляскаше с криле и се бореше да се освободи, но като разбра, че хората не искат да я убиват, легна си в кошницата с чувство на облекчение. Едва сега пролича колко е изтощена от болките и от загубата на кръв. Господарката понесе кошницата към ъгъла до печката, но още преди да я остави, Яро бе затворила очи и бе заспала.
След известно време Яро се събуди, защото някой леко я побутваше. Тя отвори очи и едва не обезумя от ужас. Загубена беше, защото пред нея стоеше същество, по-опасно и от хората, и от грабливите птици. Това беше Цезар, пилчарят с дългата козина, който я гледаше любопитно.