Когато застанаха пред тях, дивите гъски започнаха да кима с глави; гъсокът също закима, дори по-често от тях. Като свършиха поздравите, водачката каза:
— Да чуем сега кои сте.
— За мен не може да се каже много нещо — отвърна гъсокът. — Роден съм миналата пролет в Сканьор. През есента ме продадоха на Холгер Нилсон в Западен Веменхьог и оттогава съм там.
— Ти, изглежда, не можеш да се похвалиш с голям род — каза водачката. — Какво те прави толкова самонадеян, да се мериш с дивите гъски?
— Сигурно защото искам; да докажа на вас, дивите гъски, че и ние, домашните, сме способни на нещо — отговори гъсокът.
Да, добре би било, ако можеш да докажеш това — каза водачката. — Ние вече видяхме колко те бива да летиш, но може би в друго ще се проявиш повече. Може би си силен на дълго плуване.
— Не, не мога да се похваля — отвърна гъсокът. Струваше му се, че водачката вече е решила да го върне и му беше все едно как отговаря.
— Никога не съм преплувал нещо повече от ров — продължи той.
— Тогава сигурно си майстор в скачането — каза гъската.
— Не съм виждал досега домашна гъска да скача и аз сам никога не съм скачал — отвърна гъсокът и влоши положението си още повече.
Сега белият гъсок беше сигурен, че водачката ще откаже да го вземе с тях. Затова много се учуди, когато тя каза:
— Ти отговаряш на въпросите смело, а смелият може да стане добър спътник, макар в началото да не е опитен. Съгласен ли си да останеш при нас още няколко дни, докато видим какво можеш?
— С удоволствие приемам — каза зарадван гъсокът.
След това водачката посочи с човка и рече: — А кой е този, когото водиш със себе си? Такъв не съм виждала досега.
— Той ми е другар — отвърна гъсокът. — През целия си живот е бил пазач на гъски. Ще имате полза от него при пътуването.
— Да, за една домашна гъска може да е добър — отговори дивата.
— Как се казва?
— Той има много имена — рече гъсокът колебливо, като се чудеше какво да измисли набързо, защото не искаше да издаде, че момчето има човешко име. — Казва се Палечко — отговори той най-после.
— От рода на джуджетата ли е? — попита водачката.
— Кога си лягате да спите вие, дивите гъски? — рече гъсокът бързешком, като се опита да избегне отговора на последния въпрос. — Очите ми вече се затварят.
Личеше, че гъската, която разговаря с гъсока, беше много стара. Цялата й перушина бе леденосива, без тъмни ивици. Главата й беше по-голяма, краката — по-груби, а стъпалата — по-изтъркани, отколкото на другите. Беше с твърди пера, костеливи рамене и тънка шия. Всичко това бе дело на старостта. Само очите времето бе безсилно да промени. Те светеха по-силно, като че ли бяха по-млади от очите на другите.
Сега тя се обърна много тържествено към гъсока:
— Знай, че аз съм Ака от Кебнекайзе. Гъската, която лети вдясно от мен, е Юкси от Васияуре, а тази отляво е Какси от Нуоля! Знай също, че втората отдясно е Колме от Саректйоко, втората отляво е Нелйе от Свапаваара, а зад тях летят Вииси от планината Овик и Кууси от Сянгели! Знай още, че те, както и шестте млади гъски, които летят последни, три отдясно и три отляво, са от високите планини и произхождат от най-добри родове. Не ни смятай за скитници, които дружат с кого да е, и не мисли, че делим мястото си за нощуване с такива, които не си казват рода.
Когато водачката Ака свърши, момчето бързо излезе напред. Засегна го това, че гъсокът, който така смело говореше за себе си, даваше такива уклончиви отговори, когато стана дума за него.
— Не искам да крия кой съм — каза то. — Наричам се Нилс Холгерсон и съм син на земеделец; до днес бях човек, но тази сутрин…
Момчето не можа да продължи. Щом каза, че е човек, водачката отстъпи три крачки назад, а останалите отстъпиха още повече. После проточиха шии и сърдито засъскаха срещу него.
— Усъмних се в това още щом те видях тук на брега — каза Ака. — А сега трябва веднага да си отидеш! Ние не търпим хора между нас!
— Не може да бъде вие, дивите гъски, да се боите от такова малко същество — намеси се гъсокът. — Утре, разбира се, той ще си отиде в къщи, но тая нощ трябва да остане при нас. Кой от вас може да поеме отговорността да остави едно такова нещастно дребосъче самичко през нощта сред невестулки и лисици?
Сега дивата гъска пак се приближи, но личеше, че не може да надвие страха си.
— Учили са ме да се боя от всяко същество, което носи името човек, голям или малък — каза тя. — Но ако ти отговаряш, че той няма да ни стори зло, нека остане при нас тази нощ. Само че аз мисля, че нощното ни убежище не ще се понрави нито на тебе, нито на него, защото ние ще спим на плуващия лед в езерото.