— Скъпи, не мога повече, просто не мота повече само си помисли какви писания ще има! Във вестниците все още нищо не е излязло, но разбира се, че ще започна да пишат и просто не мога да реша как да се облека за дознанието — в нещо много, много дискретно, но не в черно, може би, а в тъмно лилаво — и вече нямам никакви купони, а съм загубила адреса на онзи ужасен тип, дето ми ги продава — нали знаеш, в ей оня гараж, близо до авеню „Шахтсбъри“, а ако тръгна с колата натам, полицията може да ме спре и да започнат да ми задават съвсем неудобни въпроси, нали? И какво може да им каже човек? Но колко си спокоен, Филип! Как можеш да си толкова спокоен! Не разбираш ли, че вече можем да напуснем тая ужасна къща? Свобода — о, свобода! О, колко е жесток животът — горкият стар Сладуранчо — разбира се, че никога нямаше да си тръгнем оттук, ако беше жив. Той наистина ни обичаше безумно, нали, въпреки че онази горе непрестанно се опитваше да всява раздори помежду ни. Напълно съм убедена, че ако бяхме си отишли, оставяйки го сам с нея, той щеше да ни остави без никакво наследство. Какво ужасно създание! В края на краищата, горкият стар Сладуранчо беше почти деветдесетгодишен, но и най-силните семейни чувства на света не биха спрели нито за миг отвратителна жена като нея. Знаеш ли, Филип, наистина си мисля, че сега ни се удава чудесна възможност да поставим пиесата на Едит Томпсън. Убийството ще привлече отрано вниманието на публиката. Билдънстейн каза, че може да ни осигури „Актьорът“ — онази мрачна пиеса в стихове за миньорите, която ще излезе всеки момент, а ролята е чудесна — наистина чудесна. Знам какво се говори, че трябвало да играя само комедийни роли заради носа ми — но знаеш ли, че се очакват много комедии от Едит Томпсън, а не знам дали авторката го е разбрала, но комичното винаги засилва напрегнатото очакване. Знам точно как да я изиграя — безинтересна и глупава преструвана до последния миг, а после…
Протегна широко ръка — цигарата ѝ изпадна от цигарето върху бюрото на Филип и започна да пуши върху полирания махагон. Филип се протегна невъзмутимо, взе я и я пусна в кошчето за боклук.
— А после — прошепна Магда Леонидис с внезапно разширени зеници и вкаменено лице — истински ужас…
Сковаващото чувство на ужас се задържа върху лицето ѝ за около двайсетина секунди, а после чертите ѝ се отпуснаха и челото ѝ се набръчка като на уплашено дете, готово да избухне в плач.
Внезапно цялата възбуда изчезна от лицето ѝ, сякаш изтрито с гъба и обръщайки се към мене, Магда попита делово:
— Не смятате ли, че такава трябва да бъде героинята и пиесата на Едит Томпсън?
Отговорих, че точно така трябва да изиграе ролята в пиесата на Едит Томпсън. В момента можех да се сетя съвсем смътно коя беше Едит Томпсън, но много ми се искаше запознанството ми с майката на София да започне добре.
— Съвсем като Бренда, нали? — възкликна Магда. Знаете ли, досега не ми бе идвало на ума. Много интересно. Дали пък да не го спомена пред инспектора?
Мъжът зад бюрото се намръщи съвсем леко.
— Съвсем излишно е, Магда — рече той, — да се срещаш изобщо с него. Сам мога да му разкажа за всичко, което представлява интерес за него.
— Да не се срещам с него ли? — извиси глас тя. — Но разбира се, че трябва да го видя! Скъпи мой, скъпи ми Филип, та ти си лишен от всякакво въображение! Не разбираш колко важни са подробностите. Ами че той ще иска да узнае точно как и кога е станало всичко, ще поиска да научи за всички дреболии, които човек забелязва, но не оценява достатъчно в момента…
— Мамо — намеси се София, която влизаше през отворената врата, — няма да разправяш никакви небивалици на инспектора.
— София, милата ми…
— Знам, скъпа, че си подготвила всичко и че се готвиш да изнесеш чудесно представление. Но грешиш. Напълно грешиш.
— Глупости. Не знаеш…
— Знам всичко. Трябва да го изиграеш по съвсем различен начин, мила. Да бъдеш сломена — с малко думи, да се въздържаш, да си нащрек и да закриляш семейството си.
Изражението върху лицето на Магда Леонидис бе като на наивно и объркано дете.
— Мила моя — рече тя, — наистина ли мислиш, че…
— Да. Кажи го с привидно безразличие, за да има ефект. Ето, в това е идеята.
И докато върху лицето на майка ѝ засия доволна усмивка, София добави:
— Направила съм ти какао. Оставих го в приемната.
— О, чудесно — умирам от глад…
Но на вратата се спря отново.