— Предполагам, че съм била в колата, връщайки се от Лондон. Същия ден обядвах в „Бръшляна“ с една приятелка. После отидохме на модно ревю. После се почерпихме с други приятели в „Баркли“. И накрая, тръгнах да се прибирам. Когато пристигнах тук, всички бяха напълно объркани. Свекърът ми като че ли бе получил внезапен пристъп. Той бе… издъхнал.
Гласът ѝ потрепери леко.
— Обичахте ли свекъра си?
— Бях предана…
Гласът ѝ се извиси. София започна да оправя съвсем внимателно картината на Дега. Гласът на Магда се сниши отново.
— Много го обичах — тихо рече тя. — Всички го обичахме. Беше… много добър към всички нас.
— Добре ли се разбирахте с мисис Леонидис?
— С Бренда не се виждахме често.
— Защо?
— Ами, нямахме много общи интереси… Бедната мила Бренда. Сигурно е преживяла много трудни мигове през живота си.
И отново София се зае с Дега.
— Така ли? Какво имате предвид?
— О, не знам точно — поклати глава Магда с тъжна усмивка.
— Щастлив ли бе семейният живот на мисис Леонидис?
— О, да, предполагам.
— Никакви кавги?
Последва ново поклащане на главата, придружено с усмивка.
— Наистина не зная, инспекторе. Тяхната част от къщата е напълно отделена.
— Отношенията ѝ с мистър Лорънс Браун бяха съвсем приятелски, нали?
Магда Леонидис настръхна. В погледа ѝ към Тавърнър се четеше неприкрит укор.
— Не мисля — с достойнство изрече тя, — че трябва да ми задавате подобни въпроси. Бренда се държеше съвсем приятелски с всички. Тя наистина е много дружелюбна.
— Какво е мнението ви за мистър Лорънс Браун?
— Много е мълчалив. Никак не е неприятен, но присъствието му почти не се забелязва. В действителност, рядко съм го срещала.
— Доволна ли сте от преподаването му?
— Мисля, че да. Но не бих могла да кажа със сигурност. Филип изглежда, че е доволен.
Тавърнър възприе тактиката на изненадата.
— Извинете, че ви питам, но имало ли е, според вас, някакви любовни отношения между мистър Браун и мисис Бренда Леонидис?
Магда се изправи. Направи го като истинска гранд дама.
— Никога не съм забелязвала нещо подобно — заяви тя. — И наистина мисля, инспекторе, че не би следвало да ми задавате въпроси от подобен характер. Все пак, тя е съпруга на свекъра ми.
Идеше ми да изръкопляскам. Главният инспектор също стана.
— Подобен въпрос е по-подходящ за прислугата, нали? — подхвърли той.
Магда не сметна за нужно да му отговори.
— Благодаря ви, мисис Леонидис — завърши инспекторът и излезе.
— Ти беше чудесна, мила — възхитено рече София ма майка си.
Магда замислено засука на пръст къдрицата върху дясното си ухо и се взря изпитателно в огледалото.
— Да-а — каза тя, — мисля, че точно така трябваше да се изиграе.
София отмести погледа си към мене.
— Не трябваше ли — попита тя, — да придружиш инспектор Тавърнър?
— Виж какво, София, какво смяташ, ме…
Млъкнах. Не можех да попитам направо в присъствието на майка ѝ, каква би следвало да бъде ролята ми. До този момент Магда Леонидис не бе проявила никакъв интерес към особата ми, освен като към човек, комуто бе натрапила заключителната си реплика за удоволствието да имаш дъщеря. Можех да съм журналист, годеник на дъщеря ѝ, сътрудник на полицията с неясни задължения, а дори и собственик на погребално бюро — за Магда Леонидис аз във всеки случай бях просто един обикновен зрител.
Навеждайки поглед към краката си, мисис Леонидис произнесе разочаровано:
— Обувките ми не са подходящи. Никак не стават за случая.
Изпълнявайки настоятелното кимване с глава на София, побързах да последвам Тавърнър. Настигнах го във външния коридор, малко преди да мине през вратата, водеща към стълбището.
— Тръгнал съм да видя по-големия брат — обясни той.
Поставих му въпроса си ребром без повече заобикалки.
— Вижте какво, Тавърнър, като какъв трябва да се държа аз?
Въпросът ми сякаш го изненада.
— Като какъв трябва да се държите ли?
— Да, какво правя изобщо тук? Ако някой ме попита, какво би следвало да му отговоря?
— А, разбирам. — Замисли се за малко, а после рече засмян: — Някой питал ли ви е нещо?
— Ами… не.
— Тогава защо да не оставим нещата, както са. Никакви обяснения. Така е най-удобно. Особено в дом като този тук. Всички са прекалено заети със собствените си грижи и се боят да задават каквито и да е въпроси. Ще ви приемат съвсем естествено, стига да се държите уверено. Ще допуснете голяма грешка, ако започнете да обяснявате неща, за които никой не ви пита. Хм, сега влизаме през тази врата и се качваме горе. Никъде не заключват. Сигурно разбирате, че въпросите, които задавам, са вятър работа! Изобщо не ме интересува кой е бил в къщата и кой не, или пък къде е бил всеки един от тях в деня на убийството…