— Смъртта е била причинена от езерин.
— Така ли? Боже мой! Значи е била онази жена! Омръзнало ѝ е да чака! Може да се каже, че той я извади от калта и ето как го възнагради тя. Убила го е съвсем хладнокръвно! Господи, кръвта ми почва да кипи, само като си го помисля.
— Има ли някаква основателна причина, за да мислите, че е тя? — попита Тавърнър.
Роджър се заразхожда напред-назад, стискайки главата си с две ръце.
— Причина ли? Ами че кой друг може да е бил? Никога не съм ѝ имал доверие, нито пък съм я възприемал! Никой от нас не я възприе. Филип и аз останахме като гръмнати, след като татко дойде един ден и ни съобщи какво е направил! На неговите години! Това беше лудост — истинска лудост. Баща ми, инспекторе, беше удивителен човек. Разсъждаваше трезво и умно като човек на четиридесет. Всичко, което съм постигнал, го дължа на него. Правеше всичко за мене — никога не ме е изоставял. Аз бях тоя, който го разочарова — ако трябва да бъда честен…
Роджър се отпусна тежко на стола. Жена му тихо пристъпи към него.
— Е, хайде, Роджър, стига толкова. Недей да се разстройваш.
— Знам, скъпа, знам — взе ръката ѝ той. — Но как мога да бъда спокоен, как да не мисля…
— Но ние всички трябва да се успокоим, Роджър. Главният инспектор Тавърнър се нуждае от помощта ни.
— Точно така, мисис Леонидис.
— Знаете ли какво ми се ще да направя? — извика Роджър. — Иска ми се да удуша оная жена със собствените си ръце. Да го лиши от няколкото годинки, които му оставаха да живее. Само ако ми паднеше сега… — Скочи от мястото си. Кипеше от гняв. Протегна напред разтрепераните си ръце. — Да, ще ѝ извия врата, врата ще ѝ извия…
— Роджър! — строго викна Клемънси.
Той я погледна объркано.
— Извинявай, скъпа.
А после се обърна към нас:
— Приемете извиненията ми. Май доста се разпалих. Аз… извинете ме…
И за втори път излезе от стаята. Клемънси Леонидис се усмихна леко и обясни:
— Знаете ли, в действителност той не би убил и муха.
Тавърнър учтиво кимна на забележката ѝ. После започна да задава обичайните си въпроси. Клемънси Леонидис му отговаряше точно и смислено.
В деня, когато починал баща му, Роджър Леонидис бил в Лондон, в Бокс Хауз — централата на „Асошиейтед Кейтъринг“. Върнал се в ранния следобед и се отбил, както обикновено, при баща си. Тя самата била, както винаги, на работното си място в института „Ламбърт“ на улица „Гауър“. Прибрала се вкъщи малко преди шест часа.
— Видяхте ли се със свекъра си?
— Не. За последен път го видях предишния ден. След като вечеряхме, пихме кафе с него.
— Но не сте го виждали в деня на смъртта му?
— Не. Всъщност, ходих към неговите стаи, защото Роджър бе решил, че е забравил там лулата си — много ценна лула, но се оказа, че тя е била тук, на масичката в хола, така че не ми се наложи да безпокоя стареца. Той обичаше да си подремва към шест часа вечерта.
— Кога научихте, че е зле?
— Бренда дотича да ни каже. Сигурно е било една-две минути след шест часа.
Знаех, че въпросите му са без значение, но не можех да не се възхитя от умението, с което Тавърнър разпитваше жената. Зададе и няколко въпроса относно характера на работата ѝ в Лондон. Тя му отговори, че се занимава с последиците от атомната радиация.
— Значи работата ви е свързана с атомната бомба, така ли?
— Работата ми няма нищо общо с разрушителната сила на атомната енергия. В нашия институт се извършват опити върху лечебните свойства на радиацията.
Тавърнър се изправи и изрази желание да разгледа тяхната част от къщата. Стори ми се, че бе леко изненадана, но с готовност се зае да му покаже помещенията.
Влязохме в спалнята, където еднаквите легла с бели завивки и съвсем обикновените тоалетни шкафчета отново ми напомниха за болница или за някаква килия в манастир. Банята също беше съвсем оскъдно обзаведена, без никакви излишества и не се виждаше никаква козметика. Кухнята бе съвсем скромна, безупречно чиста, но обзаведена с практични и спестяващи труда уреди. Накрая стигнахме до врата, която Клемънси отвори с думите:
— Тук е кабинетът на съпруга ми.
Най-после си отдъхнах. Не знам защо, но цялата строга аскетичност на видяното дотук ми подейства някак си потискащо. Влязохме в стая, където се чувстваше, че има живот. В средата ѝ имаше огромно бюро с подвижен плот, което беше затрупано с вестници, стари лули и пепел от тютюн. Креслата бяха доста износени. Подът бе покрит с персийски килим. Върху стените висяха поизбелели групови снимки. Снимки от училище, на отбори по крикет и на войници. Имаше и рисувани с акварел картини, изобразяващи пустини, минарета, платноходки, морски пейзажи и залези. Стори ми се, че стаята е приветлива и обитавана от любещ, сърдечен и общителен човек.