— Ето го и него — нечленоразделно изрече Тавърнър. — Рисуван от Огъстъс Джон4. Силна личност, нали?
— Да — отвърнах аз, усещайки, че едносричният ми отговор едва ли е достатъчен.
Вече ми ставаше ясно какво точно имаше предвид Едит де Хавиланд, когато заяви, че къщата изглежда пуста без него. Пред мене бе образът на Чудноватия малък човек, построил Чудноватата малка къща — но без неговото присъствие тя вече не бе същата.
— Отсреща е първата му съпруга, рисувана от Сарджънт5 — обясни Тавърнър.
Заразглеждах с интерес портрета върху стената между прозорците. В него се усещаше известна жестокост, като в много от творбите на Сарджънт. Дължината на лицето бе прекомерно подчертана, според мен, както и слабото впечатление за нещо конско в чертите, а също и неоспоримата точност. Беше портрет на типична английска дама — от провинцията, не от изисканото общество. Хубавичка, но доста безжизнена. Съвсем неподходяща съпруга за властния малък деспот, усмихващ се над камината.
Вратата се отвори и в стаята влезе сержант Лам.
— Опитах се да изкопча нещо от прислугата, господин инспектор — съобщи той. — Но нищо не успях да науча.
Тавърнър въздъхна.
Сержант Лам извади бележника си, оттегли се безшумно в далечния край на стаята и седна.
Вратата се разтвори отново и втората съпруга на Аристид Леонидис влезе при нас.
Облечена бе подчертано строго — в черна, много скъпа рокля, без никакво деколте и с дълги ръкави, стигащи до китките. Движенията ѝ бяха леки и отпуснати, но черният цвят определено ѝ отиваше. Лицето ѝ бе средна хубост, но имаше буйна кестенява коса, прибрана в доста сложна прическа. Бе си сложила обилно пудра, червило и руж, но личеше, че е плакала. На шията ѝ имаше огърлица от много едри перли, на едната ѝ ръка блестеше огромен пръстен с изумруд, а на другата — с голям рубин.
Но забелязах и още нещо в нея — беше изплашена.
— Добро утро, мисис Леонидис — непринудено изрече Тавърнър. — Съжалявам, че се налага да ви безпокоя отново.
Отговорът ѝ бе напълно спокоен:
— Предполагам, че няма как да го избегнем.
— Нали ви е известно, мисис Леонидис, че ако желаете адвокатът ви да присъства, това ще бъде съвсем в реда на нещата?
Съмнявах се, че разбира смисъла на думите му. Очевидно не. Отговори му доста намръщено:
— Не обичам мистър Гейтскил. Не го искам тук.
— Бихте могли да си наемете свой, личен адвокат, мисис Леонидис.
— Задължително ли е? Не понасям адвокатите. Те ме объркват.
— Ваше право е да решавате — каза Тавърнър, усмихвайки се машинално. — Да започваме ли тогава?
Сержант Лам облиза молива си. Бренда Леонидис седна на канапето с лице към Тавърнър.
— Открихте ли нещо ново? — попита тя.
Забелязах, че пръстите ѝ нервно мачкат и разпускат плисето на роклята ѝ.
— Можем да кажем със сигурност вече, че съпругът ви е починал в резултат на отравяне с езерин.
— Искате да кажете, че капките за очи са го убили ли?
— Изглежда съвсем сигурно, че когато сте направили последната инжекция на мистър Леонидис, вие сте вкарали в тялото му езерин, а не инсулин.
— Но не съм знаела, че е така. Нямам нищо общо с това. Наистина нямам, инспекторе.
— Тогава някой е заменил умишлено инсулина с капките за очи.
— Какво ужасно деяние!
— Да, мисис Леонидис.
— Мислите ли, че някой го е направил нарочно? Или случайно? Не би могло да е някаква шега, нали?
Тавърнър отвърна с безизразен глас:
— Не смятаме, че е било шега, мисис Леонидис.
— Сигурно е бил някой от прислугата.
Тавърнър мълчеше.
— Така трябва да е било. Не виждам кой друг може да го е направил.
— Сигурна ли сте? Помислете, мисис Леонидис. Не се ли съмнявате в някого? Имало ли е някаква неприязън? Някакви свади? Някакви недоволства?
Тя продължаваше да го гледа предизвикателно с широко отворени очи.
— Нямам никакви подозрения — рече тя.
— Казахте, че същия следобед сте била на кино, нали така?
— Да… Прибрах се към шест и трийсет — беше време за инсулина. Аз… аз… му направих инжекцията както обикновено, а после той… започна да се гърчи. Изпаднах в ужас… и изтичах при Роджър… както вече ви обясних. Трябва ли да ви го повтарям непрекъснато? — Гласът ѝ се извиси истерично.
— Съжалявам, мисис Леонидис. А сега, мога ли да поговоря с мистър Браун?
— С Лорънс ли? Защо? Та той не знае нищо.
— Въпреки това, бих искал да поговоря с него.
Погледът ѝ бе изпълнен с подозрение.
— Юстас има час по латински в учебната стая. Тук ли искате да дойде Лорънс?
— Не, ние ще отидем при него.
Тавърнър излезе бързо от стаята. Сержантът и аз го последвахме.