— Май доста я стреснахте, господин инспектор — обади се Лам.
Тавърнър изсумтя. Поведе ни през няколко стъпала и някакъв коридор до голяма стая с изглед към градината. Вътре заварихме да седят светлокос, млад мъж на около трийсет години и хубаво, шестнайсетгодишно момче с черна коса.
Появата ни ги накара да вдигнат глави. Братът на София, Юстас, погледна към мен, а Лорънс Браун прикова ужасен поглед в главния инспектор Тавърнър.
Никога не бях виждал човек, толкова вдървен от страх. Стана от мястото си, а после отново седна. Изрече с глас, който повече приличаше на писък:
— О… ъ-ъ… добро утро, инспекторе.
— Добро утро — рязко поздрави Тавърнър. — Може ли да поговорим за малко?
— Да, разбира се. С голямо удоволствие. Само че…
Юстас се надигна.
— Искате ли да изляза, инспекторе? — Гласът му бе приятен, но и леко предизвикателен.
— Можем… да продължим с урока по-късно — каза учителят.
Юстас тръгна нехайно към вратата. Походката му бе доста вдървена. Докато излизаше през вратата, погледите ни се срещнаха, той прокара пръст по гърлото си и се усмихна. После притвори вратата след себе си.
— Е, мистър Браун — започна Тавърнър, — изследванията са напълно категорични. Смъртта на мистър Леонидис е причинена от езерин.
— Аз… искате да кажете, че… мистър Леонидис е бил наистина отровен, така ли? Надявах се, че…
— Отровили са го — отсече Тавърнър. — Някои е изменил инсулина с езерин.
— Не мога да повярвам… Невероятно е.
— Въпросът е, кой би могъл да е заинтересован?
— Никой! Абсолютно никой! — Развълнувано изрече младият мъж.
— Не бихте ли искали да присъства и адвокатът ви? — предложи Тавърнър.
— Нямам адвокат. И не ми трябва. Нямам какво да крия — наистина нямам…
— И напълно осъзнавате, че всичко, което заявите, ще бъде записвано, нали?
— Невинен съм — уверявам ви, че съм невинен.
— Не съм казвал, че не е така — Тавърнър замълча. — Мисис Леонидис е доста по-млада от съпруга си, нали?
— Да, мисля… искам да кажа, ами, да.
— И сигурно понякога се е чувствала самотна, нали?
Лорънс Браун не отговори. Облиза с език пресъхналите си устни.
— А ако е имала приятел, който да е приблизително на нейната възраст и да живее тук, сигурно е щяло да бъде много подходящо за нея, нали?
— Аз… не, в никакъв случай… Искам да кажа… не знам.
— Според мен е било съвсем естествено да се привържете един към друг.
Младият мъж запротестира разпалено:
— Не! Не беше така! В никакъв случай! Знам какво си мислите, но не е било така! Мисис Леонидис бе много внимателна към мене, а аз винаги съм се отнасял с най-дълбоко… най-дълбоко уважение към нея… но не е имало нищо повече… нищо повече, наистина ви уверявам. Чудовищно е да се твърди подобно нещо! Чудовищно е! Аз не бих убил никого, нито пък бих разменил шишенцата — или пък да направя нещо подобно. Много съм чувствителен и прекалено изнервен. А пък… самата мисъл за убийство ми звучи като кошмар… което стана напълно ясно на цялата военна комисия… не мога да убивам поради религиозни убеждения. Вместо на война, бях изпратен да работя като огняр в една болница… работата беше много тежка… не можах да издържа дълго… и ми намериха преподавателска работа. Тук се старая много с Юстас и Джоузефин, която е много интелигентно, но трудно дете. И всички са се държали съвсем любезно с мен и мистър Леонидис, и мисис Леонидис, и мис де Хавиланд. А после се случи ужасното нещастие… А вие подозирате мен — в убийство!
Инспектор Тавърнър го изгледа продължително е неприкрит интерес.
— Не съм казал подобно нещо — забеляза той.
— Но си го мислите! Знам, че си го мислите! Всички си го мислят! По очите им разбирам. Аз… не мога да продължа повече. Не съм добре.
И изхвърча от стаята. Тавърнър се извърна бавно е шие към мене.
— Е, какво ще кажете за нето?
— Голям страхливец е.
— Да, знам, но дали е убиец?
— Ако питате мене — обади се сержант Лам, — той никога не би имал достатъчно смелост.
— Никога не би ударил когото и да е по главата, нито пък би стрелял с пистолет — съгласи се Тавърнър. — Но при тукашното убийство, какво е трябвало да напрани? Просто да размени две шишенца… И да помогне на един много възрастен човек да напусне сравнително безболезнено света на живите.
— Чиста евтаназия — реши сержантът.
— А после, вероятно след подходящо дълъг период, ще се ожени за жена, която наследява сто хиляди лири, освободени от данъци и която вече е получила подобна сума, без да смятаме перлите, рубините и изумрудите с размери на щраусови яйца!
— Е, добре… — въздъхна Тавърнър. — Всичко е само на теория и можем само да се догаждаме! Успях да го изплаша напълно, но това не потвърждава нищо. Ще се изплаши, дори и да е невинен. Но както и да е, силно се съмнявам, че може наистина да го е извършил той. По-вероятно ми се струва да е била жената, само че защо, за бога, не е изхвърлила шишенцето от инсулина или поне не то е измила?