Обърна се към сержанта:
— Нищо ли не успяхте да подразберете от прислугата?
— Прислужницата ѝ твърди, че са се държали много мило един към друг.
— Някакви доказателства?
— Начинът, по който я гледал, когато тя му наливала кафе.
— Страхотно доказателство за пред съда! И никакво флиртуване?
— Никой нищо не е забелязал.
— Обзалагам се, че щяха да ги видят, ако изобщо е имало нещо. Знаете ли, почвам да вярвам, че наистина не е имало нищо между тях. — Обърна се към мен. — Върнете се при нея и си поговорете. Бих искал да видя какво впечатление ще ви направи тя.
Тръгнах с нежелание, но все пак бях заинтригуван.
9
Заварих Бренда Леонидис да седи на същото място, където я бяхме оставили. Тя рязко вдигна глава, когато ме видя да влизам.
— Къде е инспектор Тавърнър? Ще се върне ли?
— Засега не.
— А вие кой сте?
Най-после ми бе зададен въпросът, който очаквах през цялата сутрин.
Отговорих ѝ с приблизителна точност.
— Сътруднича на полицията, но съм и приятел на семейството.
— Семейството! Зверове! Мразя ги всичките.
Гледаше ме право в очите, а устата ѝ не спираше.
Изглеждаше потисната, изплашена и гневна.
— Винаги са се държали отвратително с мене — винаги. От самото начало. Защо съм се била омъжила за скъпоценния им баща? Какво ги засягаше бракът ни? Всички получиха купища пари. Той им ги даде. Защото нямат достатъчно мозък да си ги изкарат сами!
После продължи:
— Не може ли да се ожени повторно един мъж, даже и да е малко поостарял? А той наистина съвсем не бе остарял, особено умът му. Много го обичах. Наистина го обичах. — Гледаше ме предизвикателно.
— Разбирам — рекох аз. — Напълно ви разбирам.
— Може би няма да ми повярвате, но това е истината. Мъжете ми бяха омръзнали. Исках да имам дом — искаше ми се да има някой, който да се върти около мен и да ми говори нежно. Аристид бе много нежен към мене и можеше да ме разсмива, а беше и много умен. Винаги намираше някакъв хитър начин да заобиколи разните глупави закони. Беше много, много умен. Не се радвам, че е умрял. Съжалявам.
Тя се облегна назад на канапето. Оказа се, че устата ѝ е доста голяма, извита в ъгълчетата в странна и ленива усмивка.
— Тук бях щастлива. Чувствах се осигурена. Ходех при най-известните модни шивачи, за които бях чела някога. Правех, каквото си исках. А Аристид ми правеше прекрасни подаръци. — Протегна ръка и се загледа в рубина на пръста си.
За миг ми се стори, че протегнатата ѝ ръка прилича на котешка лапа, а гласът ѝ ми прозвуча като мъркане на котка. Тя продължаваше да се усмихва на себе си.
— И какво лошо имаше в брака ни? — настоя тя. — Държах се мило с него, а той се чувстваше щастлив. — Бренда се наведе отново напред. — Знаете ли как се запознах с него?
И продължи, без да дочака отговор:
— Срещнах го във „Веселата детелина“. Беше си поръчал бъркани яйца с препечен хляб и когато му занесох поръчката, бях разплакана. „Седнете, рече ми той, и ми кажете какво ви тревожи.“ „О, не мога, отвърнах му аз, ще ме уволнят, ако направя подобно нещо.“ „Не, няма да ви уволнят, каза той, собственикът на заведението съм аз.“ Тогава го огледах добре. Беше един дребен възрастен човек — така си и помислих в началото, но пък излъчваше някаква сила. Разказах му за всичко… Сигурно сте чули какво ли не от тях представили са ме за някаква негодница предполагам, но не съм. Възпитана съм в добро семейство. Нашите имаха магазин — много изискан, за художествена бродерия. Никога не съм била момиче с много приятели нито пък съм се държала лековато. Но Тери беше различен. Той беше ирландец… и заминаваше за чужбина… Изобщо не ми писа, нито пък ми се обади по някакъв начин — но предполагам, че вината беше моя. И това беше всичко, разбирате ли. Бях изпаднала в беда, точно като някоя ужасна малка сервитьорка…
Гласът ѝ прозвуча с презрителна самоподигравка.
— Аристид беше чудесен. Каза ми, че всичко ще се оправи. Сподели ми, че се чувства самотен. Каза, че ще се ожени за мен веднага. Струваше ми се, че сънувам. А после научих, че той е прочутият мистър Леонидис. Притежаваше куп магазини, ресторанти и нощни клубове. Беше също като в приказките, нали?
— И то каква приказка — сухо рекох аз.
— Венчавката ни бе в една църквичка в Лондон, а после заминахме за чужбина.
Изгледа ме така, сякаш бе се върнала отнякъде далеч.