— Но в края на краищата нямаше дете. Бях сгрешила.
Краищата на устните ѝ се извиха нагоре в нейната странна усмивка.
— Дадох си дума, че ще му бъда добра съпруга и наистина бях. Поръчвах всичко, което обичаше да яде, носех дрехи в любимите му цветове и правех всичко, което ще му хареса. И той бе щастлив. Но никога не успяхме да се отървем от семейството му. Непрекъснато идваха да го врънкат за пари или да живеят за негова сметка. Старата мис де Хавиланд — мисля, че тя трябваше да си отиде, след като се оженихме. И му го казах. Но Аристид ми отговори: „Тя живее толкова отдавна тук. Домът ѝ вече е при мен“. Истината е, че на него му харесваше всички да са наоколо и да се мотаят из краката му. Държаха се отвратително към мене, но той или не забелязваше нищо, или пък не обръщаше внимание. Роджър ме ненавижда — виждали ли сте Роджър? Винаги ме е мразил. И е ревнив. А пък Филип е толкова надменен, че никога не ми говори. А сега се опитват да ме набедят, че аз съм го убила — но не съм, не съм го убила аз! — Тя се наведе още по-близо до мене: — Моля ми, повярвайте ми, че не съм го убила.
Признавам си, че успя да ме трогне. Презрителното отношение, с което говореха за нея семейство Леонидис, убедеността им, че тя е извършила престъплението — сега всичко това ми се струваше напълно нечовешко поведение. Бренда бе самотна, беззащитна и преследвана.
— А ако не съм аз, мислят, че е бил Лорънс — продължи тя.
— А какво ще кажете за Лорънс? — попитах аз.
— Ужасно го съжалявам. Болнав е и не е могъл да отиде на война. Но не защото е страхливец, а защото е чувствителен. Опитвах се да го ободря и да го накарам да се чувства добре. А е принуден да учи тия ужасни деца. Юстас постоянно му се подиграва, а Джоузефин… е, нали сте я видял? Знаете каква е.
Казах, че не съм виждал Джоузефин.
— Понякога си мисля, че това дете не е с всичкия си. Има ужасния навик да подслушва и се държи странно… Понякога просто настръхвам, като си помисля за нея.
Не ми се щеше да говорим за Джоузефин. Заговорих отново за Лорънс Браун.
— Какво представлява той? — попитах аз. — От какъв произход е?
Явно, че не се изразих добре. Тя се изчерви.
— Той не е нищо особено. Същият е като мене… Но какви са шансовете на двама ни срещу тях?
— Не мислите ли, че се държите доста уплашено?
— Не. Те искат да изкарат нещата така, че Лорънс го е направил — или пък аз. А и онзи полицай е на тяхна страна. Какви надежди мога да имам?
— Не трябва да се тормозите — успокоих я аз.
— Защо пък да не е възможно някой от тях да го е убил? Или пък някой външен човек? Или пък някой от прислужниците?
— Липсват всякакви мотиви.
— О, мотиви! Че какви могат да бъдат моите мотиви? Или пък на Лорънс?
Обясних ѝ с доста голямо неудобство:
— Може би си мислят, предполагам, че вие и… ъ-ъ… Лорънс… сте влюбени… и че искате да се ожените.
Бренда се изправи напълно.
— Но това е противно дори да се помисли! А и не е вярно! Никога не сме си казвали нищо подобно. Просто го съжалявах и се опитвах да го ободря. Били сме само приятели и нищо повече. Вярвате ми, нали?
Наистина ѝ вярвах. Всъщност, вярвах, че тя и Лорънс са, както сама се изрази, само приятели. Но вярвах също така, че без дори сама да го осъзнава, може действително да е влюбена в младия учител.
Обзет от подобни мисли, тръгнах към долния етаж, за да потърся София.
Тръгнах към гостната, където очаквах да я намеря, но София си подаде главата от някаква друга врата в края на коридора.
— Здравей — извика тя. — Помагам на Нани за обяда.
Понечих да отида при нея, но тя излезе в коридора, притвори вратата след себе си и като ме хвана за ръка, ме поведе към гостната, където нямаше никой.
— Е — рече тя, — видя ли се с Бренда? Какво ще кажеш за нея?
— Искрено казано — рекох аз, — стана ми жал за нея.
София изглеждаше развеселена от думите ми.
— Ясно — реши тя. — Значи е успяла да те спечели.
Почувствах се леко засегнат.
— Въпросът е там — рекох аз, — че мога да разбера нейната гледна точка. А ти очевидно не можеш.
— Гледната ѝ точка за какво?
— Кажи ми честно, София, има ли някой от семейството, който да се е държал някога добре с нея или поне любезно, откакто е дошла при вас?
— Не, не сме се държали добре с нея. И защо ли ни трябвало?
— Ами просто от обикновено благоприличие, ако не друго.
— Колко високоморален си станал. Чарлс. Бренда трябва да си е изиграла ролята много добре.
— Но наистина, София, изглеждаш ми… Не знам какво е станало с теб.
— Просто съм честна и не се преструвам. Твърдиш, че си разбрал гледната точка на Бренда. Сега погледни на нещата и от моя страна. Не мога да приема, че една млада жена трябва да си измисля някаква сърцераздирателна история и да я използва, за да се омъжи за много богат, възрастен мъж. Имам пълното право да не харесвам такива млади жени и не виждам никаква основателна причина, поради която трябва да се преструвам. И ако всичко се опише безпристрастно в писмен вид, и ти самият няма да заобичаш тая жена.