— Измислила ли си е онази история? — попитах аз.
— За детето ли? Не знам. Лично аз смятам, че е излъгала.
— И си обидена от факта, че дядо ти се е хванал на въдицата ѝ?
— О, дядо ми не се е подвел — изсмя се София. — Никой не можеше да подведе дядо ми. Искал е да я има. Решил е да се представи за наивник пред нея. Знаел е много точно какво прави и е осъществил напълно намеренията си. Според дядо ми, бракът му беше съвсем удачен — както и всичките му начинания.
— И наемането на Лорънс Браун за учител ли е било едно от успешните му начинания? — иронично попитах аз.
София се намръщи.
— Знаеш ли, не съм убедена, че не е било. Искал е Бренда да бъде щастлива и весела. Може би е сметнал, че бижутата и дрехите не са ѝ достатъчни. Може да е решил, че ще ѝ се иска да има някаква мимолетна връзка. Може да е пресметнал, че човек като Лорънс Браун, какъвто си е кротък, ако ме разбираш какво имам предвид, може да свърши работа. Подобна нежна, задушевна и изпълнена с тъга връзка, би възпряла Бренда да си потърси нещо истинско с някой непознат. Не бих изключила вероятността дядо ми да е разработил нещо в тоя дух. Старият беше голям дявол, нали знаеш.
— Сигурно е бил — казах аз.
— Не е могъл, разбира се, да предвиди, че връзката им ще доведе до убийство… И именно поради това — внезапно възбудена изрече София, — не мога да повярвам, макар че много ми се иска, че тя наистина го е направила. Ако е смятала да го убие или пък, ако са правили някакви планове с Лорънс, дядо ми щеше да го усети. Но предполагам, че на тебе не ти се вярва да е така.
— Трябва да си призная, че си права — казах аз.
— Но защото не познаваше дядо ми. Той в никакъв случай не би станал съучастник на собственото си убийство! И ето докъде стигаме! До задънена улица!
— Но тя е изплашена, София — настоях аз. — Много е изплашена.
— От главния инспектор Тавърнър и неговите весели момчета, ли? Да, предполагам, че доста са се подплашили. Лорънс сигурно е изпаднал в нервно разстройство от страх?
— В действителност, да. Мисля, че доста се изложи пред нас. Не разбирам какво би могла да харесва у него.
— Не разбираш ли, Чарлс? Лорънс всъщност е много привлекателен като мъж.
— Тоя болник ли? — недоверчиво подхвърлих аз.
— Защо мъжете винаги си мислят, че само примитивното у тях може да бъде привлекателно за противоположния пол? Лорънс си е съвсем привлекателен като мъж, по не очаквам, че ти можеш да го разбереш.
София ме изгледа внимателно.
— Бренда те е омаяла напълно.
— Недей да ставаш смешна. Та тя дори не е хубава. А пък и изобщо не…
— Не те е съблазнила ли? Не, просто те е накарала да я съжалиш. Наистина не е хубава, още по-малко пък е умна, но притежава едно отличително качество: умее да създава раздори. Ето че вече успя да ни скара.
— София! — извиках слисан аз.
София се отправи към вратата.
— Остави ме на мира, Чарлс. Трябва да се заема с обяда.
— Ще дойда да ти помогна.
— Не, остани си тук. Нани ще се обърка, ако „в кухнята влезе някой мъж“.
— София — викнах отново, преди да излезе.
— Да, какво има?
— Само един въпрос за прислугата. Защо нямате прислужници — нито тук долу, нито горе, нали знаеш — някой в престилка или с шапка, който да отваря вратата на гостите?
— Дядо имаше готвачка, прислужница, чистачка и личен камериер. Обичаше да има слуги. Струваха му цяло състояние, разбира се, но си ги държеше. Клемънси и Роджър просто викат жена, която идва да им чисти. Не обичат да поддържат прислуга, по-скоро Клемънси не ще. Ако Роджър не се храни като хората всеки ден в града, той ще умре от глад. Според Клемънси обядът трябва да се състои от марули, домати и сурови моркови. Ние понякога наемаме прислужници, но после майка ми изпада в някое от нейните свадливи настроения и ги прогонва. После за известно време викаме хора да ни чистят през деня и всичко се повтаря отново. Сега сме в период, когато идват да ни чистят през деня. Нани е постоянно тук и се заема с всичко непредвидено. Сега вече ти е ясно.
София излезе. Отпуснах се на един от огромните фотьойли и се отдадох на размишления.
Горе, Бренда ми бе представила нещата така, както ги виждаше тя. Тук преди малко, София ме запозна с нейната гледна точка. Напълно разбирах, че София е права за себе си да има подобно мнение, което би могло да се приеме и като мнение на семейство Леонидис. Те не допускаха зад стените на крепостта външен човек, за когото считаха, че се е сдобил с правото да влезе по нечестен начин. И знаеха добре правата си. Както бе се изразила София „в писмен вид би изглеждало съвсем другояче…“