Но пък имаше и човешка страна на въпроса, която аз виждах, но те — не. Всички те бяха, а и винаги са били, богати и с добро обществено положение. Нямаха никакво понятие какви са изкушенията на онеправданите. Бренда Леонидис бе поискала да има богатство, скъпи вещи и сигурност, както и да си създаде дом. Твърдеше, че в замяна на това е направила възрастния си съпруг щастлив. Изпитвах съчувствие към нея. Докато разговарях с нея, със сигурност изпитвах съчувствие… Но дали все още ѝ съчувствах?
Две страни на въпроса — различни гледни точки, но коя бе вярната… Коя бе вярната…
Предишната нощ бях спал съвсем малко. Станах рано, за да тръгна с Тавърнър. И сега, разположен в топлата, изпълнена с мирис на цветя, приемна на Магда Леонидис, почувствах, че тялото ми се отпуска в меката прегръдка на огромното кресло и очите ми започват да се притварят…
Унесен в мисли за Бренда, за София и за портрета на дядото, почувствах, че ме обгръща някаква приятна мъгла.
И сънят ме надви…
10
Разсънвах се толкова бавно, че в началото не разбрах, че съм бил заспал.
Миризмата на цветя ме удари в носа. Пред мен се появи кръгло бяло петно и сякаш заплува във въздуха. Необходими ми бяха няколко секунди, за да осъзная, че срещу мен стоеше човек — някакво лице висеше в пространството на стъпка-две от мен. Когато се опомних, успях да го разгледам по-добре. Образът все още ми напомняше някакъв неясен дух — кръгъл, с изпъкнали вежди, със сресана назад коса и с дребни като мъниста, черни очи. Но сваляйки погледа надолу открих, че има тяло — дребно и мършаво. Неясното лице се надвеси настойчиво над мене.
— Здравей — изрече то.
— Здравей — примигвайки, отвърнах аз.
— Аз съм Джоузефин.
Вече бях се досетил, че е тя. Сестрата на София, Джоузефин, беше според мен, на около единайсет или дванайсет години. Детето беше ужасно грозно и приличаше извънредно много на дядо си. Помислих си, че е възможно да е наследила и ума му.
— Ти си приятелят на София — рече Джоузефин.
Отговорих ѝ, че не греши.
— Но ти дойде тук с главния инспектор Тавърнър. Защо дойде с главния инспектор Тавърнър?
— Той ми е приятел.
— Така ли? Хич не го харесвам. Няма да му кажа нищо.
— Какво няма да му кажеш?
— Нещата, които знам. Аз знам много неща. И ми харесва да научавам разни работи.
Джоузефин седна на облегалката на креслото и продължи да разглежда изпитателно лицето ми. Започнах да се чувствам доста неловко.
— Дядо ми беше убит. Знаеш ли?
— Да — отвърнах аз, — знам.
— Отровиха го. С е-зе-рин — произнесе внимателно думата тя. — Интересно, нали?
— Предполагам, че е интересно.
— На нас с Юстас ни е много интересно. Обичаме криминалните истории. Винаги ми се е искало да стана детектив. Сега правя точно това. Събирам доказателства.
Усещах, че детето е доста особено. То заговори отново за разследването.
— Онзи, дето дойде с главния инспектор Тавърнър, е също детектив, нали? В книгите се казва, че човек винаги може да различи тайния детектив по тежките му кожени обувки. Но този детектив носеше велурени обувки.
— Нещата се променят — казах аз.
Джоузефин прекъсна забележката ми според мислите, които я вълнуваха в момента.
— Да — рече тя, — мисля, че тук ще има доста промени. Ние ще отидем да живеем в Лондон, в една къща на крайречния булевард. Майка ми отдавна иска да се преместим. Много ще се зарадва. Смятам, че и татко няма да възрази, ако може да си вземе книгите. По-рано не можехме да си го позволим. Татко загуби страшно много пари заради „Джезъбел“.
— Джезъбел6 ли? — усъмних се аз.
— Да, не си ли я гледал?
— О, за пиеса ли става дума? Не, не съм я гледал. Бях в чужбина.
— Не се задържа дълго на сцената. Всъщност тя си беше пълен провал. Според мен, майка ми не е много подходяща да играе Джезъбел, а ти как мислиш?
Съпоставих впечатленията си от Магда. Нито в пеньоара с цвят на праскова, нито в шития по поръчка костюм Магда можеше да ми напомни с нещо за Джезъбел, но ми се щеше да вярвам, че има и други нейни превъплъщения, които все още не бях видял.
— Сигурно не — предпазливо подхвърлих аз.
— Дядо винаги казваше, че пиесата ще бъде провал. Казваше, че никога не би вложил пари в някоя от тия исторически библейски пиеси. Беше сигурен, че пиесата никога няма да има касов успех. Но майка ми страшно бе се запалила. И аз не я харесах много. Изобщо не приличаше на библейската притча. Според мен, мамината Джезъбел изобщо не беше такава грешница като онази в Библията. Беше голяма патриотка и всъщност си беше съвсем добричка. Ето затова ми беше скучна. И все пак, накрая стана интересно. Изхвърлиха я през прозореца. Само че никакви кучета не дойдоха да я изядат. Мисля, че не беше истинско, а ти? На мен ми харесва онази част, където кучетата я изяждат. Майка ми казва, че не можело да пуснат кучета на сцената, но аз не виждам защо да не го направят. Могат да пуснат дресирани кучета. — И тя с удоволствие изрецитира: „И те цяла я изядоха, но оставиха дланите ѝ“. Защо не са ѝ изяли дланите?