— Наистина не знам — отговорих аз.
— Да не вземеш да си помислиш, че кучетата са капризни? Защото нашите не са. Ядат, каквото им дадеш.
В продължение на няколко секунди, Джоузефин размишляваше върху библейската тайнственост.
— Съжалявам, че пиесата се е провалила — обадих се аз.
— Да. Майка ми беше ужасно разстроена. Рецензиите бяха просто съсипващи. Когато ги прочете, мама избухна в плач и плака целия ден, а на другия ден захвърли чинията си по Гладис и тя я предупреди, че напуска. Много смешно беше.
— Разбирам, че обичаш театъра, Джоузефин — рекох аз.
— На дядо ще му правят аутопсия — продължаваше Джоузефин. — За да открият от какво е умрял. Наричат я P.M.7, но мисля, че става много объркано, а ти как смяташ? Защото P.M.8 се казва и за министър-председателя. А също и за следобед9 — замислено добави тя.
— Мъчно ли ти е, че дядо ти е починал? — попитах аз.
— Не особено. Аз не го обичах много. Не ме пускаше да ходя на балет.
— Балерина ли си искала да ставаш?
— Да, и мама искаше да играя балет, и татко не възразяваше, но дядо каза, че не е за мене.
Джоузефин се смъкна от облегалката на креслото, събу обувките си и се опита да се изправи на „палци“, както мисля, че се изразяват балетистите.
— Е, трябват ми, разбира се, специални туфли за „палци“ — обясни тя, — но даже и с тях понякога пръстите на краката страшно се разраняват. — Обу се отново и попита разсеяно: — Харесва ли ти къщата?
— Не съм много сигурен — отговорих аз.
— Предполагам, че сега ще я продадат. Освен ако Бренда не остане да живее в нея. И си мисля, че чичо Роджър и леля Клемънси няма да заминават.
— Щяха ли да заминават? — с леко възбудено любопитство, попитах аз.
— Да. Щяха да тръгват във вторник. Някъде в чужбина. Щяха да заминат със самолет. Леля Клемънси си купи един нов куфар, лек като перце.
— Не знаех, че ще заминават за чужбина — казах аз.
— Не — рече Джоузефин. — Никой не знаеше. Пазеха го в тайна. Нямаше да кажат на никого, преди да заминат. Щяха да оставят бележка за дядо ми.
И добави:
— Но без да я забождат върху игленика. В разни старовремски книги пише, че така правят съпругите, когато напускат мъжете си. Но в наше време би било глупаво, защото хората вече нямат игленици.
— Естествено, че нямат. Джоузефин, знаеш ли защо чичо ти Роджър се готвеше да… се махне?
Погледна ме хитро.
— Мисля, че знам. Имаше нещо общо с работата на чичо Роджър в Лондон. Мисля си, но не съм сигурна, че е злоупотребил с нещо.
— Какво те кара да мислиш, че е така?
Джоузефин се приближи и задиша тежко в лицето ми.
— В деня, в който дядо беше отровен, чичо Роджър бе се затворил с него в стаята му и стоя там дълго. Говореха надълго и нашироко. И чичо Роджър казваше, че не е могъл да се справи, че е разочаровал дядо ми и не ставало толкова въпрос за парите, а че се чувствал безполезен, и не можело да му се вярва. Ужасно беше разстроен.
Загледах се в Джоузефин със смесени чувства.
— Джоузефин — рекох ѝ, — никога ли не са ти казвали, не е хубаво да се подслушва на вратите?
Джоузефин закима енергично с глава.
— Разбира се, че са ми казвали. Но ако човек иска да научи нещо, трябва да подслушва на вратите. Обзалагам се, че главният инспектор Тавърнър също подслушва, а ти как мислиш?
Замислих се върху казаното. Джоузефин продължи разпалено:
— И във всеки случаи, ако той не го прави, онзи другият, с велурените обувки, сигурно подслушва. Полицаите проверяват писалищата на хората, четат им писмата и разкриват тайните им. Само дето са глупави! Не знаят къде да търсят!
Джоузефин говореше с невъзмутимо превъзходство. Оказа се, че съм доста глупав, след като не мога да разкрия загадката. Неприятното дете продължаваше:
— Юстас и аз знаем много неща, но аз знам повече от него. И няма да му ги кажа. Той казва, че жените не можели да станат големи детективи. Но според мен могат. Ще запиша всичко в бележника си, а после, когато полицаите напълно се объркат, ще отида при тях и ще им кажа: „Аз мога да ви кажа кой го е извършил“.