— Точно така е — нетърпеливо се обади Роджър. — Беше някъде към края на ноември — нали си спомняш, Филип? Татко ни събра всички една вечер и ни прочете завещанието си.
Тавърнър се обърна към Филип Леонидис.
— Спомняте ли си за подобно събиране, мистър Леонидис?
— Да — отвърна Филип.
— Беше също като в „Наследството на Мойсей“ — щастливо въздъхна Магда. — Винаги съм си мислила, че при всяко завещание има нещо много драматично.
— Мис София?
— Да — отвърна София. — Спомням си го много добре.
— И какви бяха условията на завещанието? — попита Тавърнър.
Мистър Гейтскил се готвеше да отговори, както винаги педантично, но Роджър Леонидис го изпревари.
— Завещанието съвсем не беше сложно. Електра и Джойс бяха починали и техните дялове от имуществото оставаха за татко. Синът на Джойс, Уилям, беше убит през войната в Бирма и оставените от него пари се прехвърляха на баща му. Филип, аз и децата оставахме единствените живи кръвни родственици. Баща ми ни разясни всичко. Беше оставил петдесет хиляди лири, освободени от данъци, на леля Едит; сто хиляди лири, необложени с данъци — на Бренда, освен къщата или друго подходящо жилище в Лондон, което да бъде закупено за нея, по неин избор. Остатъкът следваше да бъде разделен на три части: едната за мен, другата за Филип, а третата — разпределена между София, Юстас и Джоузефин, като дяловете на последните двама да бъдат държани в ценни книжа, докато навършат пълнолетие. Мисля, че така беше, нали, мистър Гейтскил?
— Такива бяха, грубо казано, условията на изготвения от мен документ — потвърди мистър Гейтскил доста язвително, тъй като бе лишен от възможността да изложи сам подробностите.
— Татко ни го прочете — допълни Роджър — и попита дали имаме някакви забележки, свързани със завещанието. Но естествено, нямаше никакви възражения.
— Бренда спомена нещо — обади се мис де Хавиланд.
— Да — разпалено каза Магда. — Заяви, че не можела да понася нейният мил Аристид да говори за смъртта си. Каза, че като го слушала я „побивали тръпки“. И след като той починел, тя нямало да иска нищичко от проклетите пари!
— Изявления от подобен род — подхвърли мис де Хавиланд, — са доста обичайни за хора от нейното съсловие.
Забележката ѝ беше жестока и хаплива. Едва сега усетих каква дълбока неприязън изпитва Едит де Хавиланд към Бренда.
— Много справедливо и разумно разпределение на имуществото му — рече мистър Гейтскил.
— И след като го прочете, какво последва? — запита инспектор Тавърнър.
— След като го прочете — съобщи Роджър, — той го подписа.
Тавърнър се наведе напред.
— Как точно и кога го подписа?
Роджър се извърна и погледна умолително към жена си. В отговор на мълчаливата му молба, Клемънси реши да се обади. Всички останали изглеждаха доволни от намесата ѝ.
— Искате да знаете какво точно се случи ли?
— Да, ако обичате, мисис Роджър.
— Свекърът ми постави завещанието върху бюрото си и помоли някой от нас — мисля, че беше Роджър, да позвъни със звънчето. И Роджър позвъня. След като Джонсън влезе да види защо го викат, свекърът ми му нареди да намери Джанет Уолмър, прислужницата. След като двамата вече бяха в стаята, той подписа завещанието и ги помоли да се подпишат под собствения му подпис.
— Напълно според изискванията — реши мистър Гейтскил. — Всяко завещание трябва да бъде подписвано от завещателя в присъствието на двама свидетели, които следва да положат собствените си подписи по същото време и на същото място.
— А после какво стана? — продължи да пита Тавърнър.
— Свекърът ми им благодари и те си излязоха. Свекърът ми взе завещанието, постави го в един голям плик и съобщи, че ще го изпрати на следващия ден до мистър Гейтскил.
— Значи всички потвърждавате — рече инспектор Тавърнър, след като ги огледа, — че настоящото описание отговаря точно на случилото се, нали?
Разнесе се утвърдителен шепот.
— Казахте, че завещанието е било върху писалището му. На какво разстояние от него бе всеки един от вас?
— Не много близо. Може би на пет-шест ярда10 най-малко.
— Когато мистър Леонидис ви четеше завещанието, той самият седеше ли на писалището?
— Да.
— А да се е изправял или пък да се е отдалечавал от писалището, след като прочете завещанието и преди да го подпише?
— Не.
— Могли ли са слугите да прочетат документа, когато са полагали подписите си?
— Не — отговори Клемънси. — Свекърът ми бе поставил лист хартия върху горната част на документа.
— Съвсем правилно — обади се Филип. — Съдържанието на завещанието не е работа на слугите.
— Разбирам — каза Тавърнър. — Или по-скоро, не разбирам нищо.