Извади с бързо движение някакъв голям плик и се наведе напред, за да го подаде на адвоката.
— Погледнете това — предложи той — и ми кажете какво е то.
Мистър Гейтскил извади сгънатия документ от плика. Заразглежда го с неприкрита изненада, обръщайки го отпред и отзад.
— Това тук — продума той — е доста изненадващо. Нищо не разбирам. Мога ли да попитам къде е бил този документ?
— Беше в сейфа, между другите документи на мистър Леонидис.
— Но какво има? — настоя Роджър. — За какво става въпрос?
— Именно това тук е завещанието, върху което трябваше да бъде положен подписа на баща ви, Роджър… но… не мога да разбера защо, след всичко, което казахте, то не е подписано.
— Какво? Е, предполагам, че е просто чернова.
— Не е — отговори адвокатът. — Мистър Леонидис ми върна оригиналната чернова. После изготвих завещанието — това тук — подчерта той, почуквайки с пръст, — и му го изпратих за подпис. Съгласно твърденията ви, той е подписал завещанието пред всички вас, както и пред двамата свидетели, които са положили подписите си, и въпреки това, този документ не е подписан.
— Но това е невъзможно — възкликна Филип Леонидис с такова оживление, каквото не бях забелязал досега у него.
Тавърнър попита:
— Как беше със зрението баща ви?
— Страдаше от глаукома. За четене, естествено, използваше силни очила.
— И беше ли си сложил същите очила оная вечер?
— Разбира се. Не си свали очилата, докато не подписа. Мисля, че не греша.
— Съвсем точно — рече Клемънси.
— И никой — всички сте сигурни в това, не се е приближавал до писалището, преди да е подписал завещанието, нали?
— Чудя се сега — рече с присвити очи Магда, — дали някой може да си припомни отново всичко така, както беше.
— Никой не се е приближавал до писалището — обади се София. — А и дядо беше седнал през цялото време.
— Писалището на същото място ли е сега? Не е било близо до врата, прозорец или някаква завеса?
— Беше там, където си е и сега.
— Опитвам се да разбера дали е била извършена някаква подмяна — обясни Тавърнър. — Защото сигурно нещо е било подменено. Мистър Леонидис е бил убеден, че подписва документа, който току-що е прочел на глас.
— Не е ли възможно подписът му да е бил изтрит? — предположи Роджър.
— Не, мистър Леонидис. Не е възможно да е бил изтрит, без никакви следи. Съществува една друга възможност. Настоящото да не е документът, изпратен на мистър Леонидис от мистър Гейтскил и който той е подписал във ваше присъствие.
— Напротив — рече мистър Гейтскил. — Мога да се закълна, че това е оригиналният документ. В хартията има някакъв дребен дефект — в горния ляв ъгъл на листа, който при малко повече фантазия, прилича на самолет. Още тогава го забелязах.
Всички членове на семейството започнаха да се оглеждат озадачено един друг.
— Изключително любопитно стечение на обстоятелствата — заяви мистър Гейтскил. — В досегашния ми опит няма подобен прецедент.
— Цялата история е съвсем невероятна — каза Роджър. — Ние всички бяхме там. Не е могло да стане пред очите ни.
Мис де Хавиланд се прокашля сухо.
— Недей да си хабиш приказките в твърдения, че нещо, което се е случило, не би могло да се случи — забеляза тя. — И какво е положението сега? Ето какво бих искала да знам.
Гейтскил моментално влезе в ролята на предпазливия адвокат.
— Ще трябва да проучим положението извънредно внимателно — рече той. — Настоящият документ естествено отменя всякакви предишни завещания. Разполагаме с голям брой свидетели, които са видели, че мистър Леонидис подписва документ, за който очевидно е бил убеден, че подписва най-добросъвестно като свое завещание. Хм. Много интересно. Истинска загадка от юридическо естество.
Тавърнър погледна към часовника си.
— Страхувам се — каза той, — че ви попречих да обядвате навреме.
— Няма ли да останете за обяд с нас, инспекторе? — попита Филип.
— Благодаря ви, мистър Леонидис, но трябва да се срещна с доктор Грей в Суинли Дийн.
Филип се обърна към адвоката:
— Ще обядвате ли с нас, Гейтскил?
— Благодаря ви, Филип.
Всички се изправиха. Приближих се незабелязано до София.
— Да си тръгвам или да остана? — прошепнах аз. Думите ми прозвучаха нелепо, като заглавие на викторианска песен.
— По-добре е да си тръгнеш — отвърна София.
Измъкнах се тихо от стаята, за да намеря Тавърнър.
Джоузефин се люлееше напред-назад върху тапицирана врата, водеща към помещенията отзад. Стори ми се, че е доста развеселена от нещо.
— Тия от полицията са много глупави — подхвърли тя.
София излезе от приемната.