Влезе припряно и доста несръчно, блъскайки се в един стол. Напомняше ми, както и преди, на огромно, дружелюбно куче. Но същевременно реших съвсем определено, че не той е човекът, заменил езерина в шишенцето за инсулин. Сигурно е щял да го счупи, да го разлее или пък да обърка операцията по един или друг начин. Не, реших аз, Клемънси е била истинският извършител, макар че Роджър е бил посветен в деянието.
Заговори припряно:
— Искали сте да ме видите? Открихте ли нещо? Здравейте, Чарлс. Не ви забелязах. Хубаво е, че и вие сте тук. Но моля да ми кажете, сър Артър…
Какъв приятен мъж — наистина приятен. Но не малко убийци са били приятни на вид, поне така са твърдели по-късно изумените им приятели. Чувствайки се почти като Юда, аз му кимнах усмихнато.
Баща ми заговори бавно и строго официално. Изрече познатото предисловие: Показания… ще бъдат записани… доброволно… адвокат…
Роджър Леонидис махна пренебрежително ръка с обичайното си нетърпение.
Забелязах язвителната усмивка върху лицето на Тавърнър и сякаш прочетох мислите му: „Тия момчета винаги са уверени в себе си. Не може да са допуснали грешка. Мислят се за прекалено умни!“
Седнах в ъгъла, за да не преча и се заслушах.
— Помолих ви да дойдете тук, мистър Леонидис — заяви баща ми, — не за да ви дам пресни сведения, а за да получа някаква информация от вас — нещата, които си спестихте преди.
Роджър Леонидис изглеждаше объркан.
— Спестил съм нещо ли? Но аз ви казах всичко — абсолютно всичко!
— Мисля, че не сте. В деня, когато е настъпила смъртта, вие сте имали разговор с покойния, нали?
— Да, да, пихме заедно чай. Вече ви го казах.
— Казахте ни го, да, но не ни обяснихте за какво сте говорили.
— Ами… просто… си поговорихме.
— За какво?
— Ежедневни неща — за къщата, за София…
— Ами „Асошиейтед Кейтъринг“? Говорихте ли за фирмата?
Помислих си, че до този момент ми се е искало Джоузефин да е съчинила цялата история, но подобна надежда бързо се изпари.
Лицето на Роджър се промени. Изразът на нетърпение просто за миг премина в нещо, което значително повече приличаше на отчаяние.
— О, Господи! — възкликна той. Отпусна се на стола и зарови лице в дланите си.
Тавърнър имаше вид на доволен котарак.
— Признавате ли, мистър Леонидис, че не сте бил откровен пред нас?
— Откъде научихте за това? Мислех си, че никой не знае — и не разбирам как някой е могъл да го узнае.
— Разполагаме със средства да научаваме подобни факти, мистър Леонидис. — Последва многозначително мълчание. — Струва ми се, вече ви е ясно, че е по-добре да ни кажете истината.
— Да, да, разбира се. Ще ви я кажа. Какво искате да знаете?
— Вярно ли е, че „Асошиейтед Кейтъринг“ е на ръба на провала?
— Да, фалитът вече не може да бъде избегнат. Катастрофата ще настъпи всеки момент. Ако само можеше баща ми да бе умрял, без да го научи. Чувствам се толкова засрамен… толкова унизен…
— Има ли вероятност да последва криминално разследване?
Роджър рязко вдигна глава.
— Не, наистина няма. Ще има банкрут, но напълно почтен. Кредиторите ще си получат по двадесет шилинга за всяка лира, ако освободя собствените си активи, което ще направя. Не, чувствам се опозорен, защото не оправдах надеждите на баща ми. Той ми вярваше. Прехвърли ми най-голямата си фирма — неговата любима фирма. Никога не ми се е месил, никога не ме е питал какво правя. Просто ми вярваше… А пък аз го разочаровах.
Баща ми рече сухо:
— Твърдите, че не е вероятно да последва криминално разследване, нали? Защо тогава сте планирали със съпругата си да заминете за чужбина, без да уведомите никого за намерението си?
— И това ли знаете?
— Да, мистър Леонидис.
— Но не разбирате ли? — Роджър се наведе нетърпеливо напред. — Не можех да му кажа истината. Щеше да изглежда, разбирате ли, че все едно му искам пари. Все едно, че искам да ме изправи отново на крака. Той… много ме обичаше. Щеше да поиска да ми помогне. Но не можех… не можех да продължавам повече така… това би означавало, че отново ще объркам всичко… защото не мога. Нямам нужните качества. Не съм като баща ми. И винаги съм го знаел. Опитвах се, но напразно. Чувствах се ужасно — Господи! Ако знаете колко ужасно се чувствах! Опитвах се да се измъкна от бъркотията, надявайки се, че работите ще се оправят и че милият старец никога няма да научи за провала ми. А после ми стана съвсем ясно, че няма никаква надежда да се избегне фалитът. Клемънси — съпругата ми, разбираше всичко и бе съгласна с мен. Тогава решихме да заминем. Без да казваме нищо на никого. Да се махнем. И после бурята да се разрази. Щях да оставя писмо на баща ми, в което щях да му обясня за всичко — колко засрамен се чувствам и че го моля да ми прости. Винаги е бил така добър към мене — не можете да си представите! Но вече щеше да е късно да предприеме каквото и да било. Ето какво исках. Не да го моля — или дори да не изглежда, че го моля за помощ. Да започна всичко сам някъде. Да живея просто и скромно. Да отглеждам кафе или плодове. Да имам само най-необходимото за живот — на Клемънси щеше да ѝ е трудно, но тя се закле, че няма нищо против. Жена ми е чудесна — наистина чудесна.