— Разбирам — сухо рече баща ми. — И какво ви накара да промените решението си?
— Да си променя решението ли?
— Да. Какво ви накара да отидете при баща ви и да го помолите все пак за финансовата му подкрепа?
Роджър го зяпна учудено.
— Но аз не съм го молил!
— Хайде сега, мистър Леонидис.
— Съвсем погрешно ме разбрахте. Не аз отидох при него. Той ме извика. Дочул е нещо в Сити. Предполагам, че клюки. Но той винаги успяваше да научи за всичко. Някой му е казал. Повдигна въпроса пред мен. После, разбира се, не издържах и… Разказах му за всичко. Казах му, че не ми е толкова заради парите, а заради чувството, че съм го подвел, след като ми е имал доверие.
Роджър преглътна с усилие.
— Горкият старец — продължи той. — Не можете да си представите колко добър беше към мен. Никакви упреци. Само добрина. Казах му, че не искам помощ, че предпочитам да не я получа, че по-скоро бих заминал, както и възнамерявах да направя. Но той не щеше и да чуе. Настояваше да ми помогне и да изправи отново на крака „Асошиейтед Кейтъринг“.
Тавърнър се намеси рязко:
— Да не би да искате да ви повярваме, че баща ви е възнамерявал да ви се притече на помощ с пари?
— Ами да, разбира се. Написа и писмо до посредниците си още тогава, със съответните указания.
Предполагам, че забеляза недоверието на двамата, изписано върху лицата, защото се изчерви.
— Вижте какво — обясни той. — Писмото е все още у мен. Трябваше да го пусна по пощата. Но, разбира се, по-късно… след… трагедията и настъпилата бъркотия, забравих за него. Сигурно е още в джобовете ми.
Извади портфейла си и започна да търси. Най-после откри онова, което търсеше. Беше някакъв измачкан плик със залепена марка. Адресиран бе, доколкото видях, до господата Грийторекс и Ханбъри.
— Прочетете го сами — предложи Роджър, — ако все още не ми вярвате.
Баща ми отвори писмото. Тавърнър застана зад него. Тогава не виждах писмото, но по-късно го прочетох. С него се даваха указания на „Господата Грийторекс и Ханбъри“ да направят определени капиталовложения и се искаше представител на кантората да бъде изпратен на следващия ден, за да получи по-нататъшни указания относно делата на „Асошиейтед Кейтъринг“. Не разбирах всичко, но целта бе достатъчно ясна. Аристид Леонидис се е готвел да изправи отново на крака „Асошиейтед Кейтъринг“.
Тавърнър съобщи:
— Ще получите разписка за писмото, мистър Леонидис.
Роджър взе разписката. Изправи се и рече:
— Това ли е всичко? Сега разбирате как е било всичко, нали?
Тавърнър каза:
— Мистър Леонидис ви е дал писмото, а после сте си тръгнали, нали? Какво направихте след това?
— Върнах се веднага в нашето крило от къщата. Съпругата ми тъкмо бе се прибрала. Казах ѝ какво предлага да направим баща ми. Колко прекрасно се държал! Аз… наистина не знаех какво правя.
— И на баща ви му стана зле — след колко време?
— Чакайте да си помисля — половин или един час по-късно. Бренда дотича да ни каже. Беше се изплашила. Каза, че изглеждал особено. И аз… се затичах към него. Но това вече ви го казах.
— Когато бяхте при него за първи път, влизахте ли изобщо в банята, която е в съседство със стаята на баща ви?
— Мисля, че не. Не… не, сигурен съм, че не. Но, да не би да си мислите, че…
Баща ми не го остави да изкаже негодуванието си. Стана и му подаде ръка с думите:
— Благодаря ви, мистър Леонидис. Много ни помогнахте. Но трябваше да ни разкажете всичко това още първия път.
Роджър излезе. Станах и се приближих, за да видя писмото, което бе останало върху бюрото на баща ми.
— Може да е подправено — с надежда рече Тавърнър.
— Би могло — каза баща ми, — но според мен не е. Смятам, че трябва да приемем нещата така, както са. Старият Леонидис е бил готов да измъкне сина си от тая бъркотия. Всичко би могло да се оправи много по-лесно от него приживе, отколкото от Роджър след смъртта му — особено след като става ясно, че никакво завещание няма да се намери, в резултат на което размерът на сумата, която ще наследи Роджър, е под въпрос. Това означава забавяне и трудности. Както стоят нещата, ще има фалит. Не, Тавърнър, Роджър Леонидис и жена му не са имали мотив да премахнат стареца. Напротив…