Спря и повтори замислено, сякаш му бе хрумнала никаква неочаквана мисъл: „Напротив…“
— Какво ви дойде на ум, сър? — попита Тавърнър.
Стареца бавно изрече:
— Ако Аристид Леонидис бе живял само още едно денонощие, Роджър щеше да е спасен. Но не е живял. Умрял е неочаквано и трагично само час по-късно.
— Хъм — рече Тавърнър, — смятате ли, че някой в къщата е искал Роджър да се разори? Някой, който е имал противоположни финансови интереси? Не ми се струва вероятно.
— Какво е положението със завещанието? — попита баща ми. — Кой получава в действителност парите на стария Леонидис?
Тавърнър въздъхна отчаяно.
— Знаете какви са адвокатите. Не можеш да получиш ясен отговор от тях. Има някакво първоначално завещание. Направил го е, когато се е оженил за втората мисис Леонидис. Според него оставя същата сума на нея, доста по-малка на мис де Хавиланд и остатъкът се дели между Роджър и Филип. Според мен, ако последното завещание не е подписано, тогава старото е все още в действие, но май нещата не са толкова прости. Първо, защото новото завещание ще обезсили старото, а има и свидетели, които са го подписали, както и „волята на завещателя“. Изглежда, че работата е доста несигурна, ако старият е умрял, без да остави завещание. Тогава вдовицата очевидно ще получи всичко или пък доживотна рента, във всеки случай.
— Значи, ако завещанието изчезне, Бренда Леонидис се очаква да бъде най-облагодетелстваната личност?
— Да. И ако е имало някакви фокуси, очевидно тя е в основата на всичко. А очевидно е имало нещо, но да бъда проклет, ако мога да разбера как са го направили.
И аз не разбирах нищо. Предполагам, че сме били наистина съвсем глупави. Но гледахме на нещата, естествено, от съвсем друга гледна точка.
12
След като Тавърнър излезе, настъпи кратко мълчание.
После попитах:
— Татко, що за хора са убийците?
Стареца ме погледна замислено. Двамата с него е разбираме толкова добре, че той веднага разбра какво имам предвид, когато му зададох въпроса си. И ми отговори напълно сериозно.
— Да — рече той, — това вече е важно, много важно за тебе… Убийството те засяга непосредствено. Повече не можеш да се държиш като страничен наблюдател.
Някои от по-драматичните „случаи“, с които бе се занимавало следствието, винаги са ме интересували като обикновен зрител, но както се изрази баща ми — като страничен наблюдател — гледайки на тях като през витрина. Сега убийството бе придобило решаващо значение в живота ми — нещо, което София бе схванала много по-рано от мене. Стареца продължи:
— Не знам дали аз съм най-подходящият човек, към когото трябва да се обърнеш. Бих могъл да те свържа с неколцина скучни психиатри, с които си сътрудничим. При тях всичко попада в определени категории. А и Тавърнър би могъл да ти даде някои общи сведения. Но, доколкото разбирам, искаш да чуеш личните ми впечатления, придобити от опита ми с престъпниците, нали?
— Точно това искам — с благодарност отвърнах аз.
Баща ми почука леко с пръсти върху бюрото си.
— Що за хора са убийците? Някои от тях — върху лицето му се появи горчива усмивка, — са съвсем добри хора.
Сигурно съм му се сторил доста изненадан.
— О. да, такива са — рече той. — Добри и нормални хора като теб и мен или като онзи човек, който излезе преди малко, Роджър Леонидис. Убийството, знаеш ли, е любителско престъпление. Говоря, разбира се, за убийството, което имаш предвид — не за гангстерските престъпления. Много често си мисля, че тия добри, обикновени хора са били обзети от желанието да убият, както се е оказвало, почти по случайност. Изпаднали в затруднено положение или обзети от много силно желание да се сдобият с нещо, — пари или жена, те убиват, за да постигнат исканото. При тях не действа спирачката, която възпира повечето от нас. Трябва да знаеш, че детето привежда желаното в действие, без да му мигне окото. Детето е ядосано на котето си и казва: „Ще те убия“, удря го с чука по главата, а после се поболява от мъка, защото животинчето вече не мърда! Много деца се опитват да извадят бебето от количката му и да го „удавят“, защото то завладява вниманието или пък пречи на игрите им. На много ранна възраст знаят, че онова, което е „нередно“, ще бъде наказвано. По-късно, започват да чувстват, че то е нередно. Но допускам, че някои хора си остават недоразвити в морално отношение. Продължават да са наясно, че убийството е нередно, но не го чувстват като такова за себе си. Досегашният ми опит показва, че нито един убиец не се е почувствал истински разкаян… Може би носят белега на Каин. Убийците са нещо друго, те са „различни“ — убийството е греховно, но не и що се отнася до тях… та тях то е необходимо. Жертвата си „го е поискала“, това е бил „единствения начин“.