— Рано е — рече той, — рано е да се каже.
— Хайде де, Тавърнър — настоях аз. — Обзалагам се, че знаете кой го е убил. Все още не сме в съда, драги.
— Не — мрачно отговори Тавърнър. — Но може и изобщо да не стигнем дотам.
— Да не искате да кажете, че може да не е бил убит?
— О, съвсем сигурно е, че е бил убит. Отровили са го. Но нали знаете какви са случаите с отровителите. Много са трудни за доказване. Много трудни. Всички доказателства могат да сочат една посока…
— Именно това искам да разбера. На вас вече ви е съвсем ясно, нали?
— И случая има много условности. Макар че има и прекалено очевидни неща. Идеалната постановка. Но не мога да кажа със сигурност. Много е трудно.
Вдигнах умолително поглед към Стареца.
— При разследването на убийство — бавно изрече той, — както знаеш, Чарлс, очевидното обикновено е правилното решение. Старият Леонидис се е оженил повторно преди десет години.
— Когато е бил на седемдесет и седем?
— Да, оженил се е за млада жена на двайсет и четири години.
Подсвирнах от изненада.
— И каква е младата жена?
— Млада сервитьорка в някаква чайна. Напълно почтена млада жена — хубава, но някак си анемична и вяла.
— И тя ли е най-вероятният извършител?
— И аз това питам, сър — намеси се Тавърнър. — Сега е само на трийсет и четири години, а това е опасна възраст. Обича удобния живот. А в къщата живее и един млад мъж. Частен учител на внуците. Не е участвал във войната — има болно сърце или нещо подобно. И двамата са неразделни.
Погледнах го замислено. Очевидно всичко си бе по старата и позната схема. Обичайното съчетание. И втората мисис Леонидис бе много почтена, както бе подчертал баща ми. Не едно убийство е било извършвано в името на почтеността.
— И с какво е бил отровен? — попитах аз. — С арсеник ли?
— Не. Нямаме все още резултатите от изследването, но лекарят смята, че е бил отровен с езерин.
— Не е ли малко необичайно? Сигурно не е трудно да се открие кой го е купил.
— Не и в случая. Лекарството си е било негово, разбирате ли. Капки за очи.
— Леонидис е страдал от диабет — обясни баща ми. — Редовно са му слагали инжекции с инсулин. Инсулинът се предлага в шишенца с гумени капачета. Спринцовката се забива в капачето и се изтегля необходимото количество.
Вече се досещах какво ще последва.
— И в шишенцето не е имало инсулин, а езерин, така ли?
— Точно така.
— А кой му е сложил инжекцията? — продължавах да питам аз.
— Съпругата му.
Сега вече ми стана ясно какво имаше предвид София, когато каза „предполагаемото лице“.
Зададох нов въпрос:
— А членовете на семейството добре ли са се разбирали с втората мисис Леонидис?
— Не. Доколкото ни е известно, те дори не са и говорили.
Всичко ми ставаше от ясно по-ясно. И все пак инспектор Тавърнър бе явно недоволен.
— Какво не ви харесва в цялата история? — обърнах се към него аз.
— Ако го е направила тя, мистър Чарлс, за нея не е било никак трудно да замени шишенцето с истински инсулин, след като го е отровила. И действително, ако тя е виновницата, не мога да разбера защо не го е направила, за бога.
— Да, прекалено очевидно е. Има ли много инсулин под ръка?
— О, да, има и пълни, и празни шишенца. И ако е заменила шишенцето, лекарят вероятно нямаше да забележи нищо. Много малко се знае за посмъртния ефект от отравяне с езерин. Но тъй като той проверил инсулина (да не би да е бил в по-силен разтвор или нещо подобно), установи естествено, че не е било инсулин.
— Значи — замислено продумах аз, — мисис Леонидис или е постъпила безкрайно глупаво, или, вероятно, много хитро.
— Искате да кажете, че…
— Може да е разчитала, че ще стигнете до заключението, че никой не би постъпил толкова глупаво, както изглежда, че е постъпила тя. Какви са останалите вероятности? Има ли и други заподозрени?
Стареца тихо рече:
— На практика всеки от живеещите в къщата е могъл да го направи. Винаги е имало достатъчно количество инсулин — най-малко за две седмици напред. Някое от шишенцата е могло да бъде напълнено с езерин, след като се е знаело, че именно то ще бъде използвано.
— И всеки, малко или много, е имал достъп до тях?
— Не са ги държали под ключ. Наредени са били върху отделна поличка в шкафчето с медикаменти, в банята на Леонидис. Всеки от обитателите е могъл да проникне безпрепятствено до тях.
— Има ли някакви убедителни мотиви?
Баща ми въздъхна.
— Мили ми Чарлс. Аристид Леонидис е бил изключително богат. Вярно е, че е оставил значителни суми на наследниците си, но е възможно на някой от тях да му се е приискало да има повече.
— И този някой най-вероятно е настоящата му вдовица. А онзи младеж има ли пари?