— Роджър и Клемънси ли? Чарлс, да не мислиш, че…
— Добре де, а ти какво си мислиш?
София разпери безпомощно ръце.
— Не знам, Чарлс — прошепна тя. Знам само, че кошмарът отново се връща… кошмарът е пак при нас…
— Знам. И аз си казвах същото, докато пътувахме насам с Тавърнър.
— Защото това е истински кошмар. Да се движиш сред хора, които познаваш, да гледаш лицата им — и изведнъж лицата им се променят — и вече не познаваш човек… той е непознат… жесток и непознат…
— Да отидем навън, Чарлс — извика тя, — да отидем навън. Навън е по-безопасно… Страхувам се да стоя в тази къща…
25
В градината останахме дълго. По някакво негласно споразумение, не говорехме за надвисналия върху ни ужас. Вместо това, София говореше с любов за починалата, за нещата, които са правили заедно, за игрите, които са играли като деца с Нани — и за случките, които старицата им е разправяла за Роджър, за баща им и за другите братя и сестри.
— Те са били нейните истински деца, разбираш ли. Тя дойде да ни помага едва през войната, когато Джоузефин беше бебе, а Юстас — едно смешно момченце.
В спомените си София явно търсеше успокоение и аз я насърчих да продължава.
Помислих си какво ли прави сега Тавърнър. Реших, че сигурно разпитва домочадието. Потегли някаква кола, в която беше полицейският фотограф и още двама души, а не след дълго пристигна и линейка.
София леко потрепери. Сега пък потегли линейката и разбрахме, че са откарали тялото на Нани, за да го подготвят за аутопсия.
А ние продължавахме да седим в градината и да говорим, но думите ни все повече прикриваха истинските ни мисли.
Накрая София потръпна и каза:
— Сигурно е доста късно вече — почти тъмно е. Трябва да се прибираме. Леля Едит и Джоузефин още не са се прибрали… Но вече трябваше да са се прибрали, нали?
Обзе ме неясно безпокойство. Какво ли бе станало? Дали пък Едит умишлено не държеше детето далеч от Чудноватия дом?
Влязохме вътре. София спусна всички пердета. Огънят беше запален и обстановката в огромната приемна изглеждаше елегантна, както винаги. Върху масичките бяха поставени огромни месингови вази с хризантеми.
София позвъни със звънчето и прислужницата, която бях видял на горния етаж, ни поднесе чай. Очите ѝ бяха зачервени и подсмърчаше непрекъснато. Забелязах също, че изглеждаше уплашена и се озърташе постоянно. Магда се присъедини към нас, но чаят на Филип бе занесен в библиотеката. Магда играеше ролята на дълбоко страдаща със замръзнала и вдървена маска. Говореше съвсем малко. По някое време попита:
— Къде са Едит и Джоузефин? Много се забавиха.
Но изрече думите си с прекалено загрижен вид.
Аз самият се безпокоях все повече. Попитах дали Тавърнър е все още в къщата, а Магда ми отговори, че сигурно е тук. Тръгнах да го намеря. Казах му, че се безпокоя за мис де Хавиланд и за детето.
Той отиде веднага до телефона и даде някакви нареждания.
— Ще ви уведомя веднага, щом науча нещо — обеща той.
Благодарих му и се върнах отново в приемната. Там заварих София и Юстас. Магда я нямаше.
— Тавърнър ще ни каже, ако има нещо ново — казах аз на София.
— Нещо се е случило, Чарлс — тихо рече тя, — нещо сигурно се е случило.
— Скъпа София, не е чак толкова късно.
— Защо се безпокоите? — попита Юстас. — Сигурно са отишли на кино.
И излезе от стаята. Обърнах се към София:
— Може да е завела Джоузефин на хотел или пък до Лондон. Мисля, че е разбрала, че детето е в опасност — може би го е разбрала много по-добре от нас.
София ми отговори с помръкнал израз, който не можах да разбера съвсем.
— Тя ме целуна за довиждане…
Не разбрах какво иска да каже с тая несвързана забележка, нито пък защо я казва. Попитах дали Магда е разтревожена.
— Майка ми ли? Не, съвсем спокойна е. Тя няма никаква представа за времето. Замела се е в някаква нова пиеса от Вавасур Джоунс, наречена „Жената се разпорежда“. Смешна пиеса за някакво убийство — женски вариант на Синята брада — и ако питаш мене, пълно повторение на „Арсеник и стари дантели“, но женската роля е добра. Става въпрос за жена, обхваната от манията да бъде вдовица.
Не казах нищо. Седяхме и се преструвахме, че четем.
Към шест и половина Тавърнър отвори вратата и влезе при нас. Изражението на лицето му ни подготви за онова, което щеше да ни каже.
София се изправи.
— Е? — подкани го тя.
— Съжалявам. Трябва да ви съобщя неприятна новина. Наредих да издирят незабавно колата. Някакъв автомобилист е съобщил, че е видял Форд с подобен номер да се отбива от главния път през гората към Флакспър Хийт.
— Да не би да е по пътя за каменоломната на Флакспър?