— Да, мис Леонидис — Тавърнър замълча, а после продължи. — Колата е намерена в каменоломната. И двете пътнички са загинали. Може би е по-добре да знаете, че са умрели веднага.
— Джоузефин! — На вратата беше застанала Магда. Гласът ѝ се извиси до писък. — Джоузефин… Детенцето ми…
София отиде до нея и я прегърна.
— Почакайте за минутка — обадих се аз.
Сетих се за нещо! Едит де Хавиланд беше написала две писма върху писалището в стаичката, а после, когато излезе в коридора, ги държеше в ръка.
Но когато се качваше в колата, писмата ги нямаше в ръката ѝ.
Изтичах навън в коридора и се приближих до огромния дъбов шкаф. Там открих писмата, поставени на видно място зад меден чайник.
Едното беше адресирано до главния инспектор Тавърнър.
Тавърнър беше дошъл след мене. Подадох му писмото и той го отвори. Застанах до него и прочетох краткото му съдържание:
Надявам се, че настоящото ще бъде отворено след смъртта ми. Не искам да се впускам в подробности, но поемам пълната отговорност за смъртта на зет ми, Аристид Леонидис и Джанет Роу (Нани). С настоящото официално заявявам, че Бренда Леонидис и Лорънс Браун не носят никаква вина за убийството на Аристид Леонидис. Доктор Майкъл Чавес, живеещ на Харли стрийт, № 783, може да потвърди, че животът ми можеше да бъде удължен само с няколко месеца. Реших да го прекъсна по този начин и да спестя на двама невинни да бъдат обвинени в убийство, което не са извършили. Разсъдъкът ми е напълно здрав и добре съзнавам какво пиша.
Когато свърших с четенето, установих, че и София е прочела писмото — но не зная дали със съгласието на Тавърнър или не.
— Леля Едит — промърмори София.
Спомних си с каква ярост бе стъпкала в земята поветицата Едит де Хавиланд. Спомних си и за първоначалните ми подозрения към нея. Но защо…
София изрече мислите ми, преди да успея да ги оформя напълно.
— Но защо и Джоузефин? Защо е взела и Джоузефин със себе си?
— Но защо го е направила изобщо? — настоях аз. — Каква е била причината?
Но докато изрека думите си, разбрах истината. Всичко ми стана ясно. Усетих, че все още държа в ръцете си нейното второ писмо. Погледнах го и видях върху него собственото си име.
Беше по-дебело и по-твърдо от другото. Знаех какво има вътре още преди да го отворя. Разкъсах плика и отвътре изпадна малкия черен бележник на Джоузефин. Вдигнах го от пода — бележникът се разтвори в ръката ми и видях написаното върху първата страница…
Дочух ясния и спокоен глас на София, който сякаш идваше някъде отдалече.
— Напълно сме сгрешили — каза тя. — Едит не го е извършила.
— Не — рекох аз.
София се приближи до мен и прошепна:
— Джоузефин е била… нали? Точно така, Джоузефин е била.
Погледнахме едновременно към първата страница на малкия черен бележник, изписана с неоформен детски почерк:
Днес убих дядо…
26
По-късно щях да се учудвам, че съм могъл да бъда толкова сляп. През цялото време истината е била съвсем очевидна. Джоузефин и само Джоузефин отговаряше на всички подозрения. С нейната суетност, с нейното важничене, с нейната слабост да говори и да повтаря колко е умна, а пък полицаите са толкова глупави.
Никога не бях допускал, че може да е тя, защото беше дете. Но и деца са извършвали убийства, а настоящото убийство можеше да бъде извършено съвсем спокойно от едно дете. Дядо ѝ сам бе ѝ посочил как да го направи — на практика, той бе ѝ посочил начина. На нея ѝ оставало само да не оставя отпечатъци от пръстите си, а и най-елементарните познания по криминалистика щяха да ѝ го подскажат. А всичко останало е било празни приказки, научени случайно от безброй детективски романи. Бележникът… дебненето… измислените подозрения, упорството ѝ да не казва нищо, докато не се уверяла напълно…
И накрая нападението върху нея самата. Едно почти невероятно изпълнение, като се вземе предвид, че е могла да се убие. Но като всяко дете, Джоузефин изобщо не е допускала подобна възможност. Смятала се е за героиня. Героините не ги убиват. И все пак, и тук имаше улика — следите от пръст върху седалката на стария стол в пералнята. Джоузефин е била единствената, на която ѝ е било необходимо да се покатери върху стола, за да закрепи мраморния къс върху вратата. Вероятно мраморът не е попаднал в целта от първия път (драскотините върху пода) и тя търпеливо се е покатерила отново и го е наместила, обвивайки го с шала, за да не остави отпечатъци. И накрая е паднал върху ѝ, а тя едва е избегнала смъртта. Инсценировката е била чудесна — и е постигнала желания резултат! Била е в опасност, „знаела е нещо“, била е нападната!