Затворих бележника. По лицето на София рукнаха сълзи.
— О, Чарлс — о, Чарлс — какъв ужас! Какво ужасно малко чудовище е била тя… и все пак… все пак ми е ужасно мъчно.
Чувствах се по същия начин.
Бях обикнал Джоузефин… И още изпитвах нежност към нея… Човек не престава да обича някого само защото е болен от туберкулоза или пък от някаква друга фатална болест. Както каза София, Джоузефин е била малко чудовище, но трогателно малко чудовище. Родила се е с порок — чудноватото дете на малката Чудновата къща.
София ме попита:
— Ако… беше останала жива… какво щеше да стане?
— Предполагам, че щяха да я изпратят в поправителен дом или в някакво специално училище. После щяха да я пуснат — може би със специално разрешение, не знам.
София потръпна.
— Може би така е по-добре. Но леля Едит — не ми се ще да мисля, че тя е поела отговорността.
— Сама е решила да постъпи така. Но не предполагам, че ще пишат в пресата за това. Мисля, че когато Бренда и Лорънс бъдат изправени пред съда, няма да могат да ги обвинят и ще ги освободят.
— А пък ти, София — продължих аз, като промених гласа си и взех двете и ръце в своите, — ще се омъжиш за мене. Току-що ми съобщиха, че ме изпращат в Иран. Ще заминем двамата за там и ще забравиш за малката Чудновата къща. Майка ти ще постави нови пиеси, баща ти може да си купи още книги, а Юстас скоро ще постъпи в университета. Недей да се безпокоиш повече за тях. Мисли си за мен.
София ме погледна право в очите.
— Не се ли страхуваш, Чарлс, да се ожениш за мене?
— Защо да се страхувам? У горката малка Джоузефин се е събрало всичко лошо от семейството ви. А у тебе, София, съм напълно убеден, че е събрано най-доброто и най-доблестното от семейството на Леонидис. Дядо ти те е ценил високо, а ми се струва, че е бил човек, който обикновено е имал право. Изправи високо глава, скъпа моя. Бъдещето е наше.
— Добре тогава, Чарлс. Обичам те, ще се омъжа за тебе и ще те направя щастлив. — Погледна към бележника и въздъхна:
— Горката Джоузефин.
— Горката Джоузефин — повторих аз.
— И каква е истината, Чарлс? — попита баща ми.
Никога не съм лъгал Стареца.
— Не е била Едит де Хавиланд, татко — отговорих аз. — Джоузефин е била.
Баща ми кимна замислено с глава.
— Да — рече той. — От известно време и аз си мислех, че е била тя. Горкото дете…