Навярно бе доловила недоумението, изписано върху лицето ми, защото продължи енергично:
— Ще се опитам да ти обясня какво имам предвид. Да вземем дядо ми например. Веднъж, когато ми разказваше за юношеските си години в Измир, съвсем случайно спомена, че е заклал с нож двама души. Скарали се за нещо — имало някаква непростима обида, не помня точно, но всичко това е било считано за нещо съвсем естествено. Дядо ми дори бе забравил подробностите. Но на мен ми прозвуча съвсем странно, че може да се говори за подобно нещо по съвсем нехаен начин тук, в Англия.
Кимнах с разбиране.
— Ето единия вид безмилостност — продължи София, — а сега ще ти кажа и за баба ми. Почти не я помня, но съм слушала доста за нея. Струва ми се, че нейната безмилостност е била породена от липсата на всякакво въображение. С всичките ѝ праотци, тръгнали на лов за лисици, а и старите генерали, дето стрелят без много да му мислят. Изтъкани от чувство за достойнство и високомерие, което никак не им е пречело да решават кой трябва да живее и кой не.
— Не се ли увличаш малко?
— Да, може би си прав, но винаги ме е било страх от такива хора. Много държат на достойнството си, но са безмилостни. Да вземем майка ми — тя е артистка — много е мила, но няма абсолютно никакво чувство за мярка. Майка ми е от онези неволни егоисти, които във всичко търсят собствената си изгода. А това е доста страшничко понякога, разбираш ли. А после и Клемънси, съпругата на чичо Роджър. Тя е научен работник — прави някакви много важни изследвания — също е много безмилостна, но по някакъв си хладнокръвен и безучастен начин. Чичо Роджър е напълно противоположен — най-малкият и обичлив човек на света, но има наистина ужасен нрав. Кръвта му кипва и едва ли знае какво прави. А баща ми…
Настъпи дълбоко мълчание.
— Татко — продължи тихо тя, — е прекалено уравновесен. Никога не можеш да разбереш какво си мисли. Никога не дава израз на каквито и да било чувства. Което вероятно е вид подсъзнателна самозащита срещу спонтанните изблици на чувства у майка ми, но понякога държането му ме безпокои.
— Мило ми дете — казах аз, — вълненията ти са съвсем излишни. И какво излиза в края на краищата — че вероятно всеки е способен на убийство.
— Предполагам, че е точно така. Дори и за мен.
— Не и за теб!
— О, да, Чарлс, не можеш да правиш изключение заради мен. Предполагам, че бих могла да убия някого. — Замълча за малко, а после додаде: — Но ако го направя, причината трябва да е съвсем основателна!
Думите ѝ ме накараха да се засмея. Не можех да се издържа. София също се усмихна.
— Може би говоря глупости — реши тя, — но трябва да разкрием истината за смъртта на дядо ми. Длъжни сме. Ако можеше да е Бренда…
И изведнъж изпитах дълбоко съчувствие към Бренда Леонидис.
5
По пътеката срещу нас се зададе висока жена, която крачеше чевръсто. Облечена бе в омачкана пола и доста плътна блуза, а на главата си бе сложила овехтяла филцова шапка.
— Леля Едит — съобщи София.
Жената се спираше от време на време, навеждаше се към лехите с цветя и най-после стигна до нас. Изправих се на крака.
— Лельо Едит, нека да ти представя Чарлс Хейуърд. Леля ми, мис де Хавиланд.
Едит де Хавиланд бе около седемдесетгодишна. Сивите ѝ коси бяха разчорлени, а лицето ѝ бе загрубяло от слънцето и вятъра, но погледът ѝ бе жив и проницателен.
— Приятно ми е — каза тя. — Чух вече за вас. Върнали сте се от Изтока. Как е баща ви?
Доста изненадан, отговорих, че баща ми е добре.
— Познавах го, когато беше момче — обясни мис де Хавиланд. — Познавах много добре и майка му. Вие много приличате на нея. Да ни помогнете ли сте дошли — или обратното?
— Надявам се да ви помогна — доста притеснено отвърнах аз.
Лелята кимна с глава.
— Имаме нужда от малко помощ. Наоколо гъмжи от полицаи. Надничат отвсякъде. Някои от тях никак не ми харесват. Момче, което е посещавало прилично училище, не би трябвало да работи в полицията. Онзи ден видях момчето на Мойра Кинъл да ръководи движението при Марбъл Арч. Човек не знае вече къде се намира!
После се обърна към София:
— Нани1 питаше за тебе, София. Трябва ѝ риба.
— О, дявол го взел! — възкликна София. — Ще отида да ѝ поръчам по телефона.
София тръгна припряно към къщата. Мис де Хавиланд се обърна и пое бавно в същата посока. Настигнах я и тръгнахме заедно.
— Не знам какво бихме правили без старите бавачки — рече мис де Хавиланд. — Почти всеки си има своята стара бавачка. След време се връщат, за да перат, гладят, готвят и да въртят къщната работа. Верни са. Тази я избрах аз — преди години.