Един ден Влайчо предупредил началника, че ще има срутване в каменовъглената мина и ще загинат стотици хора. Казал му да не изпраща затворниците в забоя, за да не бъдат затрупани. Началникът обаче не му повярвал.
Тогава Дядо Влайчо поискал съдействие от следователя. Това действително проработило. На следващия ден началникът обявил неработен ден. Точно по обяд станало ясно, че е имало мощно свличане в рудника и галериите били затрупани. Тогава вече всички повярвали в необикновения талант на Влайчо от Коньово. Според хора, които били в лагера, началникът повикал ясновидеца и му казал: „Такъв човек като тебе не може и не трябва да седи в затвора! Пускам те да излезеш, но внимавай какво говориш!“. Така според някои Дядо Влайчо се озовал на свобода благодарение на дарбата си.
Според други обаче Тодор Павлов научил, че неговият спасител е в лагер, и издействал да го освободят.
За съжаление обаче нямал никакви пари, дори за парче хляб, а камо ли за път. Тогава чул глас: „Погледни надолу!“. И той видял в краката си портмоне, в което имало точно толкова лева, колкото му трябвали за път.
Влайчо излязъл на свобода чак през 1953 година. Повече от пет години изкарал в нечовешки условия, но за разлика от много други концлагеристи, оцелял. В родното му село го посрещнало щастливо множество. Роднините му и старите му приятели не могли да го познаят. От предишния изправен, чернокос млад мъж не била останала и следа. Той изглеждал състарен с поне двайсет години.
На свобода
Въпреки нечовешките трудности в лагерите и затворите той оцелял точно както предвиждал. Защото Дядо Влайчо бил от малкото ясновидци, които можели да предричат и за себе си. Настанил се в дома на брат си. Десет години след това работил на пчелина в селото. Бил избран дори за председател на Пчеларското дружество. Отказвал да получи всички пари, които трябвало да взема като заплата и допълнителни надници. Взимал само толкова, че да му стигат да се изхранва и да плаща за пликове и марки за писмата, с които отговарял на пратените му молби за помощ. Живеел привидно спокойно. Често се случвало да предсказва за идваща напаст от насекоми, за предстоящи болести по насажденията и др. Съселяните му му вярвали и така опазвали реколтата си. Разказват се легенди за това, че над тяхното село никога не падала градушка, бедствията ги подминавали.
А сред местните хора и досега се разказват истории за сбъднали се лични предсказания дълги години след като са били изречени. При един такъв случай Дядо Влайчо се разминавал на улицата със свои съседи - майка с двамата си синове. За поздрав той подхвърлил: „Ех, тез момчета няма да те гледат на старини...“. След цели четирийсет години вече възрастната жена починала в сливенската болница след лекарска некадърност. Тя до последно била здрава и се грижела съвсем сама за себе си и нейните синове се чудели за предсказанието на Дядо Влайчо. Попадането й в болницата било неочаквано след лекарска грешка и синовете й не били до нея. Така се сбъднало пророчеството, че синовете й няма да я гледат.
Преди повече от трийсет години лекарите отписали възрастния Стойо. Близките му потърсили помощ от Дядо Влайчо. Вечерта, след като докторите съобщили лошата новина, ясновидецът казал на семейството, че всеки от тях трябва да даде обет (трябвало да обещаят нещо, което ще изпълнят - като малка жертва) и да се молят цяла нощ, защото разумните същества горе щели да решат съдбата на родственика им... След като това станало, се затворил в стая. На сутринта след молитви и четене на Евангелието Влайчо заявил, че животът на болния е измолен. Действително през следващите дни лекарите били изумени - болестта била изчезнала, а болният възрастен човек живял дълги години, без да боледува. И никога не забравил тази история и близките, които му помогнали да живее втори живот.
Но хората продължавали да го търсят и той трябвало да избере - не можел да приема нуждаещи се и да продължи да живее в Коньово. А местният лекар се дразнел, че губи пациенти, защото хората предпочитали да търсят лек при Влайчо. Съюзил се със свещеника, на когото пророкът също бил трън в очите, и двамата започнали да кроят как да го премахнат от пътя си. Това не било много трудно предвид силния интерес от страна на властите и отказа на Влайчо да им съдейства. Затова започнали да пишат доноси срещу него. И това, разбира се, проработило. Започнали да го преследват и проверяват. Заплашвали го.
Така Дядо Влайчо решил да тръгне на път. Трябвало да пътува от място на място, защото комунистите му забранявали да приема нуждаещи се. Не трябвало да привлича вниманието по никакъв начин. Не можело да се събират тълпи на едно място, но пък ясновидецът отказвал да прекрати и работата си, защото дарбата му била предопределена свише и той нямал право да се отказва от нея.