— Когато всички санитари се върнаха от бойното поле, реквизирах още трима. Те бяха изтощени и озверели, но слава Богу, германската дисциплина надделя. Новата смяна застъпи и първите ми трима санитари се свиха в един ъгъл и заспаха.
— През деня пак ли продължи по същия начин? — попита туристът.
— Да. Наредих на новите си помощници да потърсят в съседните къщи въжета и още чаршафи. Опънахме въжетата на двора и завързахме чаршафите на тях. Температурата обаче се покачваше. Спасението беше във водата. Страдащите мъже умоляваха за вода и моите санитари направиха жива верига до кладенеца. Немците им казваха „danke“, французите шепнеха „merci“, британците — „thanks“.
— Молех се за прохладен вятър или по-бързо да дойде вечерта. Не задуха, но след дванайсет часа ад слънцето залезе и температурата спадна. Привечер случайно се отби един млад капитан от щаба на Лемелсон. Спря, зяпна, прекръсти се и избяга. Затичах се след него и му извиках, че имам нужда от помощ. Той отговори през рамо, че щял да направи каквото можел. Никога повече не го видях.
— Но може би все пак е направил нещо. Защото след час главният лекар на Четиринайсета армия прати ръчна количка с лекарства. Бинтове, морфин. Тъкмо навреме. След залез слънце пристигнаха последните ранени, този път само немци, десетина, за да станат общо двеста и двайсет. И тя се върна заедно с мрака.
— Момичето ли? Странното момиче?
— Да. Просто се появи, също като предната нощ. Отвъд градските стени артилерията като че ли най-после беше спряла. Предположих, че Съюзниците се готвят за последна атака за превземането на Сиена, и се помолих Бог да ни пощади, но знаех, че е безнадеждно. На двора се спусна тишина. Чуваше се само пъшкане, плач и от време на време мъчителни стонове.
— Докато обработвах един войник от Щутгарт, който беше изгубил половината си долна челюст, чух наблизо шумоленето на дрехите й. Обърнах се и я видях да потапя кърпа в кофата с вода. Тя се усмихна и тръгна сред мъжете, като коленичеше до тях, бършеше челата им и леко докосваше раните им. Извиках й да не пипа превръзките, но тя не ми обърна внимание.
— Същото момиче ли беше? — попита американецът.
— Същото. Но този път забелязах нещо, което предната нощ не бях видял. Тя носеше нещо като одежди на послушница. Помислих, че трябва да е от някой от манастирите в Сиена. И отпред имаше символ, тъмносив на бледосив фон. Христовият кръст, но с известна разлика. Едното рамо на кръста беше счупено и висеше под четирийсет и пет градуса.
От площада отекна нов вик. Знаменосците бяха свършили и на пясъка извеждаха десетте коня. Те бяха с юзди, но нямаха седла. Пред съдийската трибуна изнесоха стойката със самото палио, за което щяха да се състезават контрадите.
На двора жената на туриста се изправи и каза:
— Мисля, че мога да вървя.
— Още няколко минути, скъпа — отвърна съпругът й. — И после, кълна се, ще отидем да се забавляваме. — Обърна се към събеседника си. — И през втората нощ?
— Оперирах последните двайсетима, последните немци, след това с новите си медикаменти се опитах да направя нещо повече за неколцина ранени от предната нощ. Вече имах морфин. Поне можех да помогна на най-измъчените да умрат спокойно.
— И умряха ли?
— Не. Крепяха се на ръба на смъртта, но нито един не умря. Младата монахиня през цялата нощ безмълвно обикаляше сред тях, усмихнато бършеше челата им и докосваше раните им. Те й благодаряха, посягаха към нея, но момичето само се усмихваше и продължаваше нататък.
— Двайсет и четири часа дъвчех бензедрин, за да остана буден, но в малките часове, след като вече не можех да направя нищо и всичките ми лекарства бяха свършили, от глава до пети покрит с кръвта на други млади хора, аз седнах до операционната маса, на която доскоро се беше хранило някое сиенско семейство, отпуснах глава на лакътя си и заспах. По изгрев слънце ме събуди един от санитарите. Бе донесъл кана истинско италианско кафе, кътано някъде от началото на войната. Никога през живота си не бях пил толкова хубаво кафе.
— Ами момичето, младата монахиня?
— Нямаше я.
— А ранените?
— Бързо обиколих целия двор. Всички бяха живи.
— Сигурно сте били доволен.
— Нещо повече. Бях смаян. Просто не беше възможно. Средствата ми бяха прекалено оскъдни, условията бяха прекалено примитивни, раните бяха прекалено тежки, а уменията ми — прекалено малки.
— Това е било на втори юли, нали така? Денят на свободата?
— Да.
— И Съюзниците са започнали заключителната си атака.
— Не. Нямаше атака. Чували ли сте за фелдмаршал Кеселринг?