— Извинявай, може ли да те помоля нещо?
Стресна се, защото за първи път го заговаряше лично. Обаче следващото, което чу, беше още по-неочаквано.
— Можеш ли да ми бъдеш гадже? — попита го Ловорка.
Крешо се смути, а страните му почервеняха.
— Искам да кажа, само тъй, да се престориш за пред хората.
Крешимир Поскок успя само да зине от учудване. Сервитьорката се наведе през бара, доближи лицето си съвсем до неговото и поясни тихо:
— Един полицай, ей сега влезе в кафенето... Не се обръщай — предупреди го Ловорка. — Всеки ден се мъкне тук да ми досажда. Мисли се за голяма работа, пък е тъп кат галош. Направо ми се стъжнява, като го видя. Затова намислих да се престориш, че си ми гадже. Да види, че съм с теб, та да не смее повече да припари. Нали не ти е проблем?
— Не... ъъъ, не... Може, как не... — заекна Крешимир.
— Добре — отвърна Ловорка. — Тогава сега ще те целуна.
— Защо? — сепна се Крешо.
— Ама ти гадже ли си ми, или не? — отсече сервитьорката и го млясна право в устата.
— Ооо! Какво беше това?! — провикна се весело един от взвода на Крешо, който работеше в културната рубрика на „Свободна Далмация" и затова всички му викаха Културата.
— Какво се чудите? Не мога ли да целуна гаджето си? — отвърна сервитьорката, като нарочно изрече думата гадже малко по-високо, тъй че да я чуе цялото кафене.
— Тъй ли? Не знаех, че ти е гадже — учуди се Културата.
— Ти, драги, още много работи не знаеш — рече самоуверено Ловорка, а Крешимир само седеше, усмихваше се идиотски и усещаше как тялото му гори, сякаш някой го е залял с бензин и е драснал клечка кибрит отгоре му. Реши да пийне, за да угаси огъня, но откри, че ръцете му треперят, и за малко да се полее с бирата.
— Да му се не види, ние всички се убихме да те сваляме — подметна развеселен ефрейторът Миле, — пък ти да избереш тоя безсловесен чукундур.
— Винаги съм казвал, че тия, дето само седят и мълчат, са най-опасни — подхвърли Желко Кларич, шофьорът.
— Кротък, тих, свенлив и малко кръвожаден – обобщи Културата.
Крешо се усмихваше стеснително, а вътрешно се надуваше от гордост, сякаш наистина беше някакъв опасен прелъстител. Беше страхотно усещане да си имаш момиче, пък било то и наужким. Уж неволно се обърна да огледа полицая досадник, на когото дължеше неочаквания си късмет. Слаб младеж, някъде двайсет и пет годишен, съвсем малко по-възрастен от него, с олисяла около слепоочията и челото коса, от което се познаваше, че след някоя и друга година ще е напълно плешив. Седнал на масата в ъгъла, хапеше нервно долната си устна и потрепваше с крак, докато фиксираше Крешо с омраза в светлосините си воднисти очи.
— Какво си се замислил, любими? — попита го внезапно Ловорка през бара и положи малката си хладна длан върху неговата.
Години наред Крешимир Поскок щеше да си спомня нейното „любими" и допира на ръката й, още мокра от миенето на чашите.
— Хора, да се омитаме! Айде, не мога да слушам това — провикна се уж огорчено Миле. — Като му вика тъй, сякаш някой ми забива нож в гърдите.
Ловорка се засмя на думите му, без да сваля поглед от Крешо.
— Как беше горе? — попита го тя.
— Къде? На позицията ли? А, не беше зле — отвърна Крешо. — Тъй де, имаше атака с минохвъргачки и три дни не можахме да си подадем носа навънка, ама иначе...
— Цели три дни! — ужаси се сервитьорката.
Крешо кимна сериозно.
— И всичко зарад него. Заради тоя тук — намеси се Миле и посочи Културата.
— Айде и ти сега, не е баш зарад мене — защитаваше се той.
— Зарад тебе е, зарад тебе — повтаряше ефрейторът неумолимо. — Всичко стана заради тебе и тъпия ти шах.
На Ловорка нищо не й беше ясно — каква връзка има шахът с атаката на минохвъргачките, та войниците й разказаха. Позицията им бе на един хълм над Кляк, в района на Дърниш в Далматинско Загоре, а два баира по-нататък се намираха сърбите. По телевизията воюването изглежда ужасно динамично, обаче на практика те предимно играят карти, четат каубойски романи, претоплят гулаш и пърдят. Цели десет месеца, откакто бяха там, техният взвод не беше изстрелял нито един-едничък куршум или граната към сръбските позиции, а и противниците им бяха също толкова миролюбиви. Нямаше да знаят едни за други, ако не бяха радиостанциите. От скука се подиграваха помежду си по моторолите, обиждаха се на национална чест, водеха разгорещени политически спорове, разправяха си просташки вицове и разни такива, чак докато една вечер някакъв техен командир, някой си лейтенант Любиша, не попита: