— Ало, усташи, някой там от вас да играе шах? Тия моите са пълни ретарди, не могат да различат топ от царица.
Културата се обади, че би поиграл с него. В бункера нямаха даже фигури и шахматна дъска, та трябваше да разиграва цялата партия наум. Седеше в ъгъла с моторола в ръка, забил съсредоточено поглед в една точка, и от време на време се обаждаше на лейтенант Любиша...
— Кон на d4! Пешка от с2 на сЗ... Топ на g7!...
А от другата страна лейтенантът отговаряше:
— Офицер от f2 на b5... Топ на а4!... Пионка на е5!
Започнаха след вечеря и чак до сутринта в ясната зимна нощ над хълмовете на Дърниш по радиовълните гърмеше техният шахматен двубой. Слънчевите лъчи се провряха през амбразурите на назъбения каменен зид, а взводът лениво се изтягаше в спалните чували, когато Културата, рошав и блед от безсъние, завърши епичния двубой с победоносен възглас...
— Царица на d7! Шах и мат!
— Мамицата ти лелина! — изпсува горчиво от отсрещната страна на връзката лейтенант Любиша.
Пет минути по-късно от сръбската линия започна безмилостна атака с минохвъргачки, която продължи без прекъсване следващите седемдесет и два часа.
— Туй са то сърбите! — въздъхна недоволно ефрейтор Миле. — Не умеят да губят.
— Ама, хора, как да ви обясня, не беше в мен вината — опита още веднъж Културата.
— В тебе е, зер. Не ми ги разправяй тия, знам ги аз сърбите — приключи спора ефрейторът и добави: – И знаеш ли кво ще ти река, само още веднъж някой да ти предложи...
— Култура, недей повече, като на брат ти се моля — намеси се умолително Кларич.
— А, не — поклати глава ефрейторът и размаха решително пръст. — Само четникът да се обади още веднъж да играете шах, ти, Култура, пак ще се съгласиш и пак ще го надупиш. Запомни какво ти казвам, фамилията му ще разкатаеш! Хърватският народ, всички вдовици и сирачета, прокудени и бежанци, очакват това от теб.
— Е, народе, ще поръчваме ли още, че жената ме чака? — попита Кларич.
— На, само да си допия — отвърна Миле.
— Има ли някой да го метна пътьом? — предложи Културата. — Поскок, тебе, както обикновено?
— Той ще поостане още малко с мен — заяви Ловорка, преди Крешимир да успее да се обади.
Макар че не мислеше да каже точно това, той не се възпротиви.
— Е, не е за вярване — рече ефрейторът. — Слушай — обърна се той към Крешо, — внимавай с момичето, лично пред мен ще отговаряш за нея... А ти – погледна към Ловорка, — ако тоя тука нещо...
— Айде, айде... — прекъсна го Кларич. — Стига толкоз за тая вечер.
Войниците си тръгнаха, а Крешо остана, облегнат на бара, загледан влюбено в сервитьорката, която взе да му разказва новините от своя живот и живота на близките си, за братовчедка си, дето се омъжила за наркоман, и за леля си, която била в депресия, откакто преди половин година й умряло кучето, за съседите, на които им експлодирала газовата бутилка точно след като привършили с боядисването на жилището си, и за приятелката си, която се била изплашила до смърт, защото менструацията й закъснявала, за кръстницата си, на която преди много години някаква гледачка й познала, че ще има проблеми с щитовидната жлеза, и за своя хазяин, когото сгащила да й рови в бельото. Ловорка дърдореше, без да спре, а Крешимир кимаше чинно и с интерес, макар че не познаваше, нито се интересуваше от хората, за които му разправяше. Гледаше като омагьосан кичура коса, който падаше на лицето й.
Вечерта напредваше и заведението постепенно се опразваше, тъй че Ловорка най-сетне успя да седне до него и да запали цигара. Докато издухваше дима от лицето си, му сподели, че искала да си направи руси кичури и че се страхува да ходи на зъболекар, че обича да носи ботуши с клин, че умее да печата на машина по десетопръстната система, защото в училище е учила машинопис, както и че ужасно бързо се напива, след две чаши вино вече й се върти главата. Крешо събра смелост и отметна непослушния кичур коса от челото й, а тя се приведе към него и нежно го целуна. С връхчето на езика си докосна лекичко устните му, а на него му се стори, че той беше тоя, дето е изпил две чаши вино. Целувката го зашемети така, че за малко да падне от стола.
— Горане, искаш ли още нещо, че след двайсет минути затварям? — попита Ловорка полицая, единствения останал в локала освен тях двамата.
Крешимир почти беше забравил за странния тип, който от няколко часа мълчеше мрачно, седеше на масата в ъгъла и потропваше.