— Не, благодаря — промърмори дрезгаво Горан.
След малко и той си тръгна, а Крешимир изчака сервитьорката да забърше набързо пода в тоалетната и да измие няколкото останали чаши. Излязоха заедно, навън плющеше дъжд.
— Той някъде наоколо ли е? — запита шепнешком Ловорка, докато заключваше металната ролетка на вратата на заведението.
Крешимир се огледа и на мъждивата светлина на уличната лампа, през дъждовната завеса зърна полицая Горан във входа на съседната сграда.
— Стои ей там, отсреща.
— Ненормалник! — рече горчиво Ловорка. — Милион пъти съм му казвала да ме остави на мира и пак пристига.
Подаде чадъра на Крешимир, а на него му трябваха една-две секунди, докато схване какво се очаква от него, преди в съзнанието му да дойде картината на двойки, крачещи заедно в дъжда. Разтвори чадъра, Ловорка застана до него, а той я обгърна внимателно през кръста.
— Нали няма да се озориш, ако ме изпратиш? —попита сервитьорката. — Живея наблизо.
— Ама как ще се озоря!
Сервитьорката се притисна до него и тогава и той я прегърна по-здраво. Силният дъжд се изливаше над града и ги пръскаше отвред, носен от пристъпите на вятъра, тъй че въпреки чадъра скоро и двамата бяха вир-вода. Газеха във вадите, които се стичаха по улиците и се изливаха с клокочене в канавките. За щастие, тя наистина живееше наблизо, след три пресечки спряха пред нейната кооперация. Въпреки пороя Крешимир почувства разочарование, когато се откъснаха един от друг. Даже вихрушка да беше, можеше да върви до сутринта с нейното топло и потрепващо тяло до себе си, вдъхващ от цветния аромат на дезодоранта й.
— Тук е — рече тя, застанала под стряхата. — Много ти благодаря, спаси ме.
— Нищо... Няма защо.
— Искаш ли да ти оставя чадъра?
— Ама не, няма нужда, аз тъй...
— Я стига, вземи го, как ще се прибереш без нищо в такова време. Всъщност ти къде живееш?
— В Поскокова Драга.
— Че къде е туй, по дяволите?
— Оттатък Смилево, горе в планината.
— Оттатък Смилево, горе в планината? — повтори шашната Ловорка.
— Има-няма седем километра — поясни просто Крешимир. — Не е от най-добрите пътища.
— Ама ти не си ли от Сплит?
Крешимир поклати глава.
— И как ще си идеш сега? Оттатък Смилево, горе в планината, има-няма седем километра?
— Ще повървя до гарата, ще пийна нещо и в пет и половина ми е първият автобус.
— Ох, мамка му! — изруга девойката, после се замисли за няколко секунди и накрая реши: — Хайде, влизай, ще преспиш при мен.
— Ама няма нужда, наистина...
— Я стига, не се занасяй, как ще висиш цяла нощ на гарата в такова време... Влез поне да се изсушиш и да пийнеш чаша чай.
Отключи входната врата и го пусна вътре. Асансьорът беше изподраскан, налепен с дъвки и вонеше на кисело.
— Ще трябва да сме тихи, за да не събудим хазяина — предупреди го с усмивка момичето. Дявол знае какво толкова смешно й беше хрумнало. Крешимир се вслушваше паникьосан в механизма на асансьора и хич не му беше до смях.
Хвана го за ръка и го поведе по тъмния коридор. Включи лампата на нощното шкафче едва след като затвори вратата на стаята зад гърба си и още веднъж с ръка върху устните му направи знак да пази тишина. Стаичката беше тясна, само с един изтърбушен диван, покрит с чаршаф и карирано одеяло, с нощно шкафче до възглавницата, гардероб, проскубан килим на пода и снимката на някакъв мъж, лепната на стената. Щом го зърна, Крешимир почувства див пристъп на ревност.
— Туй гаджето ти ли е?
– Кой?
— Тоя на стената.
— Това е Мел Гибсън, глупчо.
Крешимир кимна сериозно, макар че отговорът й не го успокои. Ловорка включи електрическата печка и над нея на дръжката на прозореца провеси закачалка с мокрото си яке, после изу ботушките си и остави и тях да се сушат на пода.
— Свали си и ти якето, да не зъзнеш мокър — рече и той я послуша.
Извади от гардероба два пешкира и му подаде единия да си избърше косата, а после излезе крадешком от стаята. Скоро след това някъде из жилището се чу шуртене на вода от чешмата, после стъпки, тоалетно казанче, отново чешма, пак стъпки, едва доловим звън на стъкло. След някоя и друга минута се върна с две чашки чай.
— Седни, защо стоиш?
Той приседна на ръба на дивана до нея. Известно време сърбаха горещия чай в мълчание. Ловорка го разглеждаше с интерес, а той по някаква причина не смееше да отвърне на погледа й.
— Мокри ли са ти краката?
— Не — отвърна, загледан в твърдите си зелени войнишки ботуши.
— Нищо, събуй се. Ще се изтегнем тук един до друг. Трябва да поспя, а не може и ти да стърчиш цяла нощ като някой бухал.
— Ти за мен не се притеснявай, на мене не ми...