— Хайде, не се втелявай — прекъсна го тя.
После отново мълчаха известно време и пиха чай.
— Мамка му! — възкликна тя внезапно. — Що не каза, че не си от Сплит?
Крешимир сви рамене, нямаше точно обяснение защо беше премълчал този толкова важен факт.
— Все мълчиш. Сигурно си зодия Риби — реши Ловорка. — Хайде, допий си чая и да лягаме.
Стана и скрита зад вратата на гардероба, се преоблече в синя памучна пижама. Крешимир извърна стеснително глава.
— Съблечи се и ти — заповяда му тя. — Не може с тия дрехи да ми се намърдаш в завивките.
Съблече се нерешително по бяла тениска и маслиненозелени дълги войнишки гащи, а тя си легна и нави будилника.
— Да не си ме пипнал! — предупреди го строго, когато той се изтегна до нея, а после изгаси лампата, обърна му гръб и му пожела „лека нощ".
— Лека нощ — отвърна Крешо.
Лежаха известно време в тъмното и слушаха как дъждът барабани по прозореца. Той се сети, че не се е изпикал, но не се осмеляваше да попита къде е тоалетната.
— Знаеш ли — обади се изведнъж момичето, — онзи полицай тази вечер. Не е толкова страшен, че да не мога сама да се справя с него... Можех и без тебе, ама на... Кефеше ме да ми бъдеш гадже... Нямам представа отде ми хрумна... Тъй де, не си грозен... Обаче все мълчиш... Когато и да дойдеш в кафенето, само седиш и мълчиш... Майко мила, направо ме влудява това твое мълчание... Кажи нещо бе, човек!
— Че какво да кажа?
— Не знам — отвърна съкрушено Ловорка.
После пак полежаха известно време и слушаха дъжда.
— Крешо? — обади се тя отново.
– Моля?
—Иска ли ти се да ме целунеш?
– Да.
— И на мен.
Обърна се към него, напипа с ръце главата му, обгърна я с длани и го целуна жадно с горещи устни, докосвайки неговите с влажен палав език. Крешимир я сграбчи за косата, а тя го ухапа по устната. Близна врата й, тя изстена тихо и вмъкна коляното си между краката му. Когато я стисна за задника, започна да се извива сластно.
— О, животно! — въздъхна тя и бързо го възседна. — Нахално животно такова, още първата вечер ми се нахвърляш отгоре и си мислиш, че ще получиш каквото поискаш. Тъй си мислеше, нали? Признай си!
— Не... не съм, кълна се.
— Не ми ги разправяй тия, знам ви аз вас, мъжете.
Крешимир не успяваше да си спомни отделни детайли от тази нощ, кое беше първо и кое след това, всичко се беше оплело в съзнанието му: вкусът на нейната пот и слюнка, сладникавият мирис между краката, топлите й тежки гърди, косите й като камшици, потръпването на бедрата, стоновете, въздишките и възклицанията.
— О, горката аз! О, горката аз! — прошепна два пъти в мрака с глас, в който се сливаха отчаяние и възторг.
Крешимир си спомняше ясно само този миг. Никога преди не беше изпитвал подобно нещо и дори не съзнаваше точно какво се случва. Само долови нейната безпомощност пред някаква непозната, страшна сила, ужасна и сладка едновременно, която хем я плашеше, хем я мамеше да й се отдаде изцяло, и изведнъж му се прииска да я защити.
— Не си горката... не си горката, с мен си — повтаряше й утешително, без да съзнава напълно какво говори. Думите дойдоха някак от само себе си и се отрониха от устните му без негово участие. И като че ли това бяха точните думи.
Другото, което помнеше, бяха конвулсивните й прегръдки призори пред асансьора, когато излезе да го изпрати.
— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда просто.
— Обичам те.
— Лъжеш.
— Обичам те.
— Лъжеш, гадино! — изсъска и го одраска бясно по лицето.
— Ловорка, обичам те — опита още веднъж умолително.
— Душо моя! — отвърна му нежно тя.
Едва се откъснаха един от друг. Накрая дори закъсня за първия автобус.
Обеща й да дойде следващата сряда, преди да замине за поредната смяна на позициите. Но само след няколко дни свикаха извънредно бригадата му и ги запратиха в Босна, край Ливно, където, останаха без прекъсване следващите четири месеца. В затрупаната със сняг планина всеки път, щом си помислеше за сервитьорката от „Жирафа", и го разяждаше отчаяние. С всеки изминал ден му се струваше все по-далечна и накрая, когато ги пуснаха по домовете, донякъде от чувство за вина, донякъде от срам, а най-вече от глупост, така и не отиде да й се обади.
А с течение на времето стана още по-зле.
Трета глава
доказва, че капитализмът е динамична система, в която нищо не е там, където е било преди, на една от героините й се привижда мъж на дървото, а полицаите пеят Мишо Ковач4
— На, виждаш ли, туй е то Сплит — каза му барба Иве на другата сутрин, докато се обръщаха подир момичетата, които минаваха край тях на дългите си крака, с къси поли и подрусващи се гърди в разкопчани блузи. — Всяка пролет ти се ще да се разведеш и всяка есен се радваш, че не си го сторил... Ама нейсе — прибави, — тебе първо трябва да те оженим за тази твоята, как се викаше...?