— Ловорка.
— Ловорка, да. И ти не искаш никоя друга освен нея, тъй ли?
— Аха.
— Хм! Туй доста намалява шансовете ни — заяви дълбокомислено чичото. — Романтичният идеал да търсиш по цял свят онази, единствената, и да останеш прокълнат цял живот, ако не я намериш, не е особено практичен. В живота, сине, невинаги е като при Мишо Ковач. На твое място щях да грабна първата, която ми попадне, ама щом настояваш, ей я на, туй пред тебе е „Чехова".
Спряха в началото на улица с четириетажни жилищни кооперации с олющени фасади, потънали в сянката на два реда буйно израснали вечнозелени дървета.
— Май кафенето беше някъде по-нагоре... Само малко... — рече Крешо, докато се оглеждаше и ориентираше. — Тъй, сещам се, че тук имаше банка. Нагоре, петдесетина метра по-нататък е заведението.
От вълнение се затича, а барба Иве, който отдавна не бе в първа младост, бавничко се запъти след него.
— Помня всичко, знам къде сме! — провикна се Крешимир, но после изведнъж изненадан спря. — Не разбирам — рече смутено, като посочи някакъв магазин с червила, сенки и шишенца с парфюм на витрината, над която пишеше с розови букви „Нарцис".
— Тук беше.
— Сигурен ли си? Искаш ли да потърсим още малко наоколо?
— Не, няма нужда. Сто на сто, познавам къщата, заведението беше тук.
— „Антон Павлович Чехов" 23 — прочете барба Иве табелата до вратата. — Нищо де — добави и хвана дръжката, — дето се вика: с питане и до Цариград се стига.
Вътре щяха почти да припаднат от тежките аромати, които се носеха из въздуха, мирис на гора и цитрус, на цветя, на ликьор и шоколад, на тютюн, мъх, папрат, канела и мускус, невероятна смесица от миризми, в чиито изпарения стояха балсамирани две силно гримирани млади жени — едната червенокоса, а другата руса.
— Простете, само да попитам нещо — подхвана чичото. — Търсим едно момиче, което е работило тук, в кафенето.
— Това не ви е кафене, господине — отвърна русата.
— Бог да те поживи, щерко, не съм кьорав. Питам за кафенето, дето е било тук преди.
— Ей там отсреща беше барът, пък на мястото, дето съм аз, стоеше флипер автоматът — показа Крешимир на барба Иве. — Тук е, няма грешка. Сега си спомних всичко.
— Да ви кажа, не знам за никакво кафене — рече русата и се обърна към червенокосата: — Лиле, знаеш ли да е имало тук някакво заведение?
Лила поклати глава, че не знае да е имало заведение на това място.
— А вие откога сте тук? — попита барба Иве.
— Ние ли? От сутринта.
— Ама не, не ви питам за смяната, ами откога тук е парфюмерия.
— А, това ли? Ами че има някъде половин година — отговори Лила.
— А какво ли е било, преди да отворим? — замисли се блондинката.
— Не беше ли видеотека? — подхвърли продавачката с червената коса.
— Тъй е — съгласи се колежката й. — Имаше видеотека... Видеотека „Сириус".
— Ами добре — успокои Иве Крешимир. — Отиваме да питаме във видеотека „Сириус".
— Те са сега на алеята на Мажуранич — упъти ги Лила.
— Сполай ви, момичета — благодари сърдечно барба Иве, а после, току до вратата, погледът му попадна на един плакат за парфюм. — „Бос"? Туй ще да е някакъв мирис за шефове, а? — Обърна се още веднъж и погледна продавачките: — А нямате ли някакъв парфюм за най-обикновени бараби? Нещо за строители или дърводелци, да речем?
Двете се зачудиха какво да отговорят
— Е, що ли питам и аз — въздъхна чичото.
* * *
В „Сириус" на Мажураничевата алея имаше само някакъв младеж, който работеше там едва от две седмици и не знаеше нищо за историята на видеотеката, нито че някога е била на „Чехова" 23, а още по-малко, че на същото място преди това е имало кафене. Наложи се да изчакат собственика, който трябваше да дойде всеки момент. Цели четирийсет и пет минути Крешо и чичо му обикаляха из помещението и зяпаха касетите.
— А да имате оня филм с оня високия артист? – запита барба Иве по едно време.
— Как се казва?
— Не го знам как се казва, ама вие сигур го знаете. Един такъв висок, боже мили! Сресан на една страна, винаги с кожено яке. Малко го докарва на Фърфа Мужинич5 като млад.
— Не мога да ви помогна — призна безпомощно младежът.
— Карай, няма значение — отвърна барба Иве и подхвърли тихичко на Крешо: — Днес всеки мухльо може да се хване на работа във видеотека.
Най-сетне дойде собственикът и младежът му посочи двамата мъже, които го чакаха.
— Там никога не е имало кафене — отсече собственикът на „Сириус", като му обясниха защо са дошли.