— Как да не е имало, аз помня, че имаше — излъга барба Иве.
— Кафе-бар „Жирафа" — подкрепи го Крешимир.
— Съжалявам, не знам. Преди да дойдем, там имаше копирен център. Фалираха, когато собственикът им, някой си Маташ, го прибраха в затвора.
— В затвора ли? Дяволска работа?! — шашна се чичото. — И какво беше направил, завалията?
— Фалшифицирал евра.
— Ашколсун!
— Идете при него в „Билице", сигурно той ще знае повече.
* * *
На другия ден по обяд Крешимир и чичо му предадоха личните си документи на портиерната в окръжния затвор „Билице", минаха през детектора за метали и най-накрая се настаниха на два прости дървени стола в стаята за посещения. След малко полицаят доведе Йерко Маташ, осъден фалшификатор, който седна срещу тях, скръсти ръце и ги загледа враждебно.
— Това е за вас. Малък знак на внимание — започна барба Иве и му подаде през масата кутия с шоколадови вафлички и стек цигари.
Маташ подсмръкна кисело и дори не погледна подаръците. Иве се почувства неловко, но не се предаде.
— Дойдохме при вас, защото ни трябва малко информация — започна той. — Търсим една жена, а вие може бия познавате, работела е...
— Двеста куни! — прекъсна го нелюбезно затворникът.
— Моля?
— Ще ви струва двеста куни.
— Почтено — отсъди барба Иве и посегна към портфейла си.
Йерко Маташ взе банкнотата и я разгледа подозрително на светлината.
— Опитно око — обясни чичото на Крешимир.
— Та така, какво ви интересува? — попита фалшификаторът, след като прибра двестата куни в джоба на синята си затворническа куртка.
— Търсим сервитьорката, която работеше в кафене „Жирафа". Може би ще си спомните, заведението се намираше на „Чехова" 23, там, където е бил вашият копирен център. Момичето се казва Ловорка и такова, малко е...
— На мястото на копирния център не е имало кафене, или поне аз не знам за него — прекъсна Маташ още веднъж барба Иве. — Преди мен там имаше дърводелска работилница, собственост на Маринко Шево. Сигурно той ще може да ви каже нещо повече. Сега е в пенсия и живее в Омиш, на улица „Блейбурски жъртви" 17, трети етаж, семейство Ковачич. Други въпроси?
— Ако фамилията му е Шево, защо на вратата пише Ковачич? — поинтересува се барба Иве.
— Жилището е на жена му — обясни фалшификаторът, после взе цигарите и вафличките и си излезе.
* * *
В Омиш, на улица „Блейбурски жъртви" 17, трети етаж, Маринко Шево им отвори по пижама и ги пусна в стаята, покани ги с жест да седнат на дивана, а той самият се отпусна във фотьойла и продължи да играе Call of Duty на плейстейшъна.
— Толкова млад, а вече пенсионер — отбеляза барба Иве, колкото да каже нещо, но мъжът наистина нямаше повече от трийсет години.
— Кръстът — обясни кратко пенсионираният дърводелец, без да вдига поглед от екрана.
— Кръстът не е шега работа — кимна съчувствено Иве.
— Дойдохме, защото ни казаха, че вие бихте могли да ни помогнете — започна Крешимир. — Търсим едно момиче, което е работело в кафенето, там, където вие...
— Боклук! — подхвърли на път за кухнята някаква жена, по чиято възраст можеше да се предположи, че е съпругата на Шево.
— Крава! — отвърна й той кратко със стик в ръка, докато притичваше на екрана през някакви развалини.
— Кафене „Жирафа" беше на мястото, където сте държали дърводелска работилница, на „Антон Павлович Чехов" 23... — продължи Крешимир.
— Там не е имало кафене — прекъсна го Шево, докато изстрелваше откос по двама от враговете си, – или поне аз никога не съм чувал за него...
— Магаре! — прекъсна го жена му на връщане от кухнята.
— Тъпачка! — подхвърли той и продължи: — На това място преди мене един Йелич...
— Зад изгорелия камион се крият двама немци – предупреди го барба Иве.
— А, мерси — отвърна бившият дърводелец и с два точни изстрела умело ликвидира нацистките бандити. — Някой си Йелич държеше там сервиз за перални.
— Йелич ли? А знаете ли къде е той сега?!
— Хал хабер си нямам... Ааах! — извика изведнъж и падна улучен от куршума на немски снайперист, който хитро се беше скрил на църковната камбанария.
— Загина, а? — викна злорадо жена му от стаята. – Пречукаха ли те, гадино?! Да те вземат дяволите и тебе, и деня, в който те взех за съпруг!
— Всичко се обърка — каза недоволно Крешимир, като излязоха навън.
— Капитализъм, динамично общество — обясни чичото. — Нищо не е там, където е било преди.
Въпреки това не беше трудно да намерят Йелич в новата му работилница на Пуянке, затова пък няколко дни се мъчиха, докато открият албанеца, който преди него бе държал под наем помещението на „Чехова" 23 и междувременно се беше прибрал в родината си. След като на телефонната линия се изредиха десетина негови внуци, племенници, сестри и роднини, най-сетне от Струмица им се обади майсторът сладкар Синан Фехмию и ги насочи към фризьорката Татяна Крагич. Ала и госпожа Татяна не знаеше нищо за кафене „Жирафа", въпреки че то се бе намирало на същото място като нейния фризьорски салон, но затова пък ги препрати към пекаря Шиме Лоза. От него Крешимир и барба Иве отидоха при часовникаря Юре Кордич, който ги посъветва да потърсят фотографа Мате Ливада.